— Знаете ли защо Линда е искала тези снимки?
Той ме погледна сякаш бях малоумен и се изхили.
— Господи, приятелче. Как мислите, защо някому са нужни такива снимки? Искала е да изнудва някого с тях. Нейната репутация няма да пострада от снимка с нея в главната роля. Но виж, някой от останалите, които се забавляваха с нея — като нищо. Що за ченге-идиот сте?
Игнорирах въпроса му.
— Какво възнамерявахте да правите с лентата, Дони?
Той сви рамене.
— Да я изхвърля, може би. — Видях как очите му заиграха наляво-надясно и разбрах, че ме излъга. Той би проявил лентата, би изяснил кой е на нея и — ако реши, че това не го заплашва с нищо — би се опитал да извлече от нея максимална полза. Той изглеждаше точно такъв тип, а аз се доверявам на инстинктите си.
— Тогава позволете на мен — казах аз и щракнах с пръсти. — Fuego!
Сивата капачка на кутийката изчезна в малък огнен проблясък, Дони Уайз изписка и припряно дръпна ръката си. Червената пластмасова кутийка, заедно с лентата запламтяха, падайки на пода и се приземиха на паркета като безформена, димяща топка.
Отваряйки и затваряйки уста като риба на сухо, Уайз местеше поглед от мен към остатъците от лентата и обратно.
— Надявам се, няма да установя, че сте ме лъгали, Дони — спокойно казах аз.
Той пребледня като платно, кълнейки се, че няма такова нещо, после се обърна и почти на бегом излетя от квартирата, оплитайки се в полицейските заграждения. Не затвори вратата след себе си.
Не го спрях. Повярвах му. Той не изглеждаше като човек, способен да съчинява в движение, особено пък в това напрегнато състояние. Изпитах кратък прилив на тържество, злост и остро желание да намеря този тип, който и да е той — човекът, използващ изначалните сили на живота, за да причинява разрушения и гибел — и да го пратя на боклука, където му е мястото. Който и да беше той, убиецът с помощта на магия и — дори не веднага, но постепенно — с „Третото Око“, исках да го унищожа. Мозъкът ми най-накрая превключи на пълни обороти, понеже имаше причина да се потруди вместо покорно да очаква смъртта.
Линда Рандъл е възнамерявала да шантажира някого. Нямаше нужда от особена проницателност, за да се предположи, че този „някой“ е бил Виктор или някой от присъстващите в дома му на онази вечеринка. Но защо? Вече нямах снимки, само информацията, която получих от Дони Уайз. Не можех да си позволя повече забавяния. Нямах друг изход, освен да следвам нишката, която ми даде, ако искам да стигна до дъното на всичко това и да разбера кой уби Линда.
Как успях да се забъркам в толкова неприятности само за няколко дена? И още по-интересно: как успях по чиста случайност да се натъкна на този хитроумен заговор в къщата на брега, занимавайки се с напълно различно разследване?
Отговорът беше прост: това изобщо не бе случайност. Всичко е било организирано. Водели са ме за носа. Някой е искал да отида до къщата при езерото, искал е да се забъркам в тази история и да разследвам какво става там. Някой, който се бои от чародеи като дявол от тамян, който дълго отказва да каже името си, който старателно изтърваваше фрази, предназначени да ме уверят в пълното й невежество, който е трябвало бързо да се откаже от поръчката си за разследване и който с готовност се раздели със сто и петдесет долара, само и само да приключи телефонния разговор няколко секунди по-рано. Някой ме примами на открито, където привлякох към себе си вниманието на най-разнообразни недоброжелатели.
Ето ви го и ключа.
Взех тоягата и жезъла си и излязох на улицата.
Беше точното време, за да побеседвам с Моника Селз.
Глава 20
Таксито ме остави на една пресечка от разположената в предградията къща на семейство Селз. Времето ми вече свършваше, търпението — също, а и Мърфи всеки момент щеше да ме обяви за издирване, така че не можех да си позволя да се придвижвам пеша.
Къщата се оказа симпатична, двуетажна; двете млади дървета пред нея всеки момент щяха да я надминат по височина. На пътеката беше паркиран миниван, зад който се виждаше баскетболно табло, изтъркано от честа употреба. Тревата на полянката беше малко по-дълга от обичайното, но причина за това можеха да са скорошните дъждове. Къщата беше на тиха уличка и в първия момент не съобразих, че голяма част от сградите на нея не са заети — в много дворове стояха плакати „ПРОДАВА СЕ“. За такава зелена улица тук имаше непривично малко птици и, крачейки по тротоара, нито веднъж не чух кучешки лай. В небето над главата ми се събираха облаци: наближаваше нова буря.
Всичко това, взето заедно, рисуваше напълно подходящ фон за мястото, където работи черен магьосник. Пресякох двора на Селзови и приближих парадната врата.