Позвъних и почаках.
Нямаше отговор.
Почуках. После натиснах копчето на звънеца и известно време не го отпусках.
Отново тишина.
Стиснах зъби и се огледах. Не видях никого, затова се обърнах отново към вратата, припомняйки си заклинание за отварянето й.
Вместо това вратата се отвори сама — на около шест дюйма, не повече. Зад нея стоеше и ме гледаше със зелените си очи Моника Селз. Днес тя беше с дънки и проста фланелена риза със запретнати ръкави. Косите й бяха покрити с кърпа. Лицето й не беше гримирано. Така тя изглеждаше едновременно по-стара и по-привлекателна — сигурно защото беше естествена, по-близо до личността, която бе всъщност, и която малко се променяше от модните парцалки и джунджурийки, с които се появи в офиса ми. Дори през тесния процеп видях колко е бледа: в стиснатите й устни не беше останала нито капка кръв.
— Нямам какво да ви кажа, господин Дрезден — каза тя. — Вървете си.
— Не мога — отвърнах аз.
Тя се опита да затвори вратата, но аз успях да пъхна тоягата си в процепа.
— Ще повикам полиция — със задавен глас заяви тя и натисна вратата с цялата си тежест, опитвайки се да не ме пусне в дома си.
— Викайте — изръмжах аз в отговор и извадих следващата си карта. — А аз ще им разкажа всичко за вас и вашия мъж. — Стрелях напосоки, но това изобщо не ме притесняваше. Тя не знаеше, че аз не знам какво по дяволите става у тях.
Инстинктите ми не ме излъгаха. Чух как тя затаи дъх и напорът й върху вратата леко отслабна. Бутнах силно вратата с рамо и тя удивено отстъпи крачка назад. Сигурно не очакваше, че ще нахлуя в дома й със сила. По дяволите, и аз самият не очаквах. Дори не осъзнавах колко съм озлобен, докато не видях паниката в очите й. Не знам на кого съм приличал в тази минута, но подозирам, че не е било на приятен събеседник.
Спрях и замижах. После вдишах дълбоко, стараейки се да укротя злобата си. Последното, което трябваше да допусна, бе да загубя контрол над себе си.
В този момент тя се хвърли за електрошока.
Усетих движението й и отворих очи навреме, за да видя как тя сграбчи лежащият върху пианото черен пластмасов предмет с размерите на мобилен телефон и скочи към мен. Лицето й оставаше бледо и изплашено. Малки сини мълнии танцуваха между електродите на електрошока и тя се целеше с тях в корема ми.
Замахнах с тоягата наляво, джаджата прелетя с жужене покрай мен и се удари във входната врата. Плъзнах се в стаята и се обърнах с лице към Моника. Тя възстанови равновесието си и също се обърна към мен.
— Няма да ти позволя да им причиниш болка! — изръмжа тя. — Нито на теб, нито на когото и да е другиго! Ще те убия преди да ги докоснеш! — тя отново тръгна към мен, и този път в очите й нямаше капчица страх, само злоба и мрачна решимост, която за миг ми напомни за Мърфи. За първи път тя ме гледаше в очите. За първи път забрави да сведе поглед и тогава надникнах в душата й.
За секунда събитията сякаш забавиха ход. Успях да разгледам цвета на очите й, строежа на лицето й. Успях да видя достатъчно, за да разбера къде съм ги виждал преди, защо ми се стори позната. Успях да видя в душата й страха и любовта, управляващи всяка нейна стъпка, всяко движение. Видях какво я е накарало да се обърне към мен и защо се страхуваше. Видях нейната мъка и болка.
Нови парчета от мозайката легнаха на местата си. Разбирайки емоциите, които я движеха, разбирайки тази ужасна любов, която тя проявяваше дори сега, всичко се оказа много просто и аз дори се почувствах като глупак, че не съм разбрал това преди няколко дена.
— Спрете — казах или се опитах да кажа аз, когато тя отново посегна с електрошока към гърдите ми. Изпуснах тоягата и жезъла на пода и улових с две ръце китката й. Тя се дръпна и отново замахна с електрошока — този път към лицето ми, и аз не й попречих.
Тя го приближи на някакви си три дюйма и аз едва не замижах — толкова ярко сияеше разрядът между електродите. Леко духнах към него, влагайки в дъха си волеви импулс. Проблясна искра, от черния корпус излетя малко облаче дим и електрошокът издъхна в ръката й — както би направила всяка електронна джаджа, оказала се близко до мен. По дяволите, дори се учудих колко дълго издържа в мое присъствие. Впрочем, ако не беше изгаснало само̀, нищо не ми струваше да го омагьосам.
Продължавах да я държа за ръката, но съпротивлението й секна. Тя ме погледна в лицето, разтворила широко очи — срещата на погледите ни се оказа сътресение и за нея. Тя затрепери и безполезният електрошок, изплъзвайки се от ръката й, падна с глух удар на пода. Пуснах ръката й, а тя продължаваше да ме гледа.