Аз също треперех. Надникването в човешката душа никога не минава без последствия и не можеш да го наречеш приятно занимание. Боже мой, та аз понякога дори се ненавиждам за това умение. Изобщо не исках да зная, че в детството й родителите са се отнасяли жестоко с нея. Или че се е омъжила за човека, който се е държал с нея, вече възрастна, по същия начин. Че единствената й надежда, единственият светъл лъч в нещастния й живот бяха двете й деца. Не успях да видя всичките й мотиви. Все още не знаех защо ме забърка в тази история, но знаех основната причина: най-вече от любов към децата си.
И това беше всичко, което ми липсваше — това, и още една връзка, едва забележимата прилика с някого, на която обърнах внимание още по време на първата ни среща в офиса ми. Знаейки мястото на тези две парчета мозайка, можех почти без усилия да наредя и останалите.
На Моника Селз й беше необходимо съвсем малко време, за да се овладее. Тя направи това с внушаваща уважение скорост, сякаш беше свикнала мигновено да поставя на лицето си свалената от някого маска.
— Аз… извинявам се, господин Дрезден. — Тя навири брадичка и ме погледна с крехка, оскърбена гордост. — Какво искахте от мен?
— Само две-три неща — отвърнах аз навеждайки се, за да вдигна от пода тоягата и жезъла си. — Искам да получа обратно кичура от косата си. Искам да знам защо идвахте при мен в четвъртък и ме забъркахте в тази каша. И искам да знам кой уби Томи Том, Дженифър Стентън и Линда Рандъл.
Очите на Моника се разшириха още по-силно, а лицето й стана още по-бледо.
— Линда е убита?
— Вчера вечерта — кимнах аз. — И някой възнамерява да премахне и мен по абсолютно същия начин при първия удобен случай.
На улицата прогърмя гръм. Още една буря бавно приближаваше града. Щом се разбушуваше, с мен беше свършено. От просто по-просто.
Погледнах Моника Селз и прочетох на лицето й: тя знаеше за бурята не по-зле от мен. Знаеше, и в очите й вече нямаше нищо, освен горчиво, уморено отчаяние.
— Трябва да си тръгвате, господин Дрезден — каза тя. — Не трябва да сте тук, когато… Трябва да тръгнете преди да е станало късно.
Направих крачка към нея.
— Вие сте последният ми шанс, Моника. Веднъж вече ви помолих да ми се доверите. Ще се наложи да направите това още веднъж. Нали знаете, че не съм тук за да причиня болка на вас или вашите…
Зад гърба на Моника се отвори вратата, водеща към коридора. Момиче, почти тийнейджърка, с коси като на майка й, надникна в стаята.
— Мамо? — попита тя с треперещ глас. — Мамо, всичко наред ли е? Да повикам ли полиция?
Момче, година или две по-малко от сестра си, също се показа на вратата. В ръцете си държеше износена баскетболна топка.
Погледнах Моника. Тя стоеше, стиснала очи. По бузите й се търкаляха сълзи. Трябваха й няколко секунди, за да събере сили, но тя все пак вдиша дълбоко и заговори с момичето с ясен, спокоен глас, без да се обръща към нея.
— Всичко е наред — каза тя. — Джени, Били, отивайте в детската и заключете врата. Бързо.
— Но, мам… — започна момчето.
— Веднага — добави Моника, повишавайки леко глас.
Джени сложи ръка на рамото на брат си.
— Да вървим, Били. — Тя внимателно ме погледна. Погледът й беше твърде стар и проницателен за нейната възраст. — Хайде. — Двамата изчезнаха зад вратата. Чу се изщракване на брава.
Моника почака, докато излязат, и се разплака.
— Моля ви… Моля ви, господин Дрезден. Трябва да си тръгнете. Ако останете тук, когато започне бурята, ако той разбере… — тя закри лицето си с ръце и изхлипа.
Приближих се до нея. Не можех да се справя без нейната помощ. Каквато и болка да изпитваше, имах нужда от помощта й. И ми се струваше, че знаех някои имена, които да използвам.
Понякога и аз мога да съм гадно копеле.
— Моника. Моля ви. Притиснат съм в ъгъла. Нямам избор. Всичко, което научавам, ме води тук. При вас. И няма за кога да чакам. Трябва ми вашата помощ преди да се взривя като Дженифър, Томи и Линда. — Търсех погледа й и тя ме погледна без да свежда очи. — Моля ви. Помогнете ми. — Гледах в очите й и видях там страх, мъка и умора. Молех я за повече, отколкото можеше да си позволи да ми даде.
— Добре — прошепна тя, обърна се и тръгна към кухнята. — Добре. Ще ви разкажа всичко, което знам. Но не мога да ви помогна. — Тя се спря на вратата и ме погледна. Думите й се стоварваха с оловната тежест на абсолютна, стопроцентова истина. — Все едно, вече нищо не можете да направите.
Глава 21
Кухнята на Моника Селз се оказа весела, боядисана в ярки цветове. Тя колекционираше анимационни крави и стадото й запълваше всички стени, врати на шкафове и хладилника. Зад прозореца, подрънквайки, висеше батарея разноцветни стъклени бутилки. На улицата духаше вятър: бурята се приближаваше. На стената голяма, приветлива крава-часовник поклащаше опашка-махало: тик-так, тик-так…