Моника седна, сви крака под себе си и малко се успокои. Кухнята, досетих се аз, й служеше като убежище, място, където се криеше, когато нещата вървяха зле. Помещението носеше следи от усърдни грижи и сияеше от чистота.
Оставих я да се успокои още малко — съвсем малко, защото вече нямах време. Почти с кожата си усещах как се наелектризира въздуха в очакване на бурята. Не можех да си позволя игра в щадящ режим. Тъкмо възнамерявах да отворя уста, когато тя ме изпревари.
— Задавайте въпроси. Вие питате, аз отговарям. Не знам откъде да започна. — Тя гледаше в пространството, без да фокусира погледа си.
— Добре — казах аз и се облегнах на масата. — Познавали сте Дженифър Стентън, нали? Вие сте роднини.
Изражението на лицето й не се промени.
— И двете имаме очите на майка ни — кимна тя. — Моята малка сестричка винаги е била бунтарка. Избяга от вкъщи, за да стане актриса, а вместо това стана проститутка. И това някак я устройваше. Винаги съм искала да спре да се занимава с това, но не мисля, че тя искаше същото. Не знам.
— Полицията още ли не ви се е обадила за смъртта й?
— Не. Звъняли са на родителите ни, в Сент-Луис. Още не са разбрали, че и аз живея в Чикаго. Но, разбира се, скоро някой ще научи.
Намръщих се.
— Но защо не се обърнахте към тях? Защо дойдохте при мен?
Тя вдигна уморен поглед към мен.
— Полицията не може да ми помогне, господин Дрезден. Нима наистина смятате, че ще ми повярват? Ще ме гледат като побъркана, ако започна да им разказвам за заклинания и ритуали. — Тя се намръщи. — А може и да бъдат прави. Понякога сама не знам дали съм с всичкия или не.
— И затова се обърнахте към мен — кимнах аз. — Но защо още тогава не ми разказахте цялата истина?
— Как можех? — попита тя. — Как можех да отида в офиса на напълно непознат човек и да му разкажа… — тя изхлипа и замижа, за да се разплаче.
— Да разкажете какво, Моника? — попитах аз, стараейки се да говоря колкото се може по-меко. — Кой е убил сестра ви ли?
Зад прозореца бутилките подрънкваха от вятъра. Веселата крава на стената гръмко тиктакаше, поклащайки опашка. Моника Селз пое дълбоко въздух и замижа. Видях как събира остатъците от своята смелост. Вече знаех отговора, но трябваше да го чуя лично от нея. Трябваше да съм сигурен. Опитах се да се оправдая пред себе си, че за нея ще е полезно да се обърне с лице към проблема, да го произнесе на глас. Не знам, не знам — вече споменах, че не ставам за лъжец.
Моника здраво стисна юмруци.
— Господи, помогни ми — каза тя. — Господи. Беше мъжът ми, господин Дрезден. Виктор го направи. — Мислех, че ще се разплаче, но вместо това тя се сви, сякаш очакваше, че ще започнат да я бият.
— Ето защо сте искали да го намеря — чух аз собствения си глас. — Ето защо ме изпратихте да го търся в къщата край езерото. Знаели сте, че ако отида там, той ще ме види. — Говорех тихо, почти без злоба, но думите ми биеха по Моника със силата на ковашки чук. Тя трепваше от всяка дума.
— Не можех другояче — изстена тя. — Господи, господин Дрезден. Не можете да си представите какво е. Той ставаше все по-лош и по-лош. А отначало беше добър човек, но ставаше все по-зле и се страхувах.
— За децата си — уточних аз.
Тя кимна, после наведе ниско глава, опирайки чело в коленете си. И тогава думите потекоха от нея — отначало бавно, една по една, после все по-бързо и по-бързо, сякаш тя не можеше повече да издържа чудовищната им тежест. Слушах, без да я прекъсвам. Бях длъжен да я изслушам, след като я разстроих и я накарах да проговори пред мен.
— Той никога не е бил лош човек, господин Дрезден. Трябва да разберете това. Работеше като кон. Стараеше се заради нас, за да живеем по-добре. Струва ми се, защото знаеше, че родителите ми са богати. Искаше да ми осигурява поне толкова, колкото и те, но не можеше. Това го дразнеше, озлобяваше го. Понякога се вбесяваше. Но не винаги е било толкова зле. Понякога можеше да е много добър и нежен. Надявах се, че децата ще му помогнат да уравновеси характера си. Били беше на четири, когато Виктор се увлече по магията. Не знам откъде се появи този интерес. Но той направо се вманиачи. Започна да мъкне вкъщи цели купища книги. Всякакви странни неща. Сложи брава на вратата, водеща в таванското помещение, и вечер се заключваше там. Понякога дори оставаше и през нощта. Понякога ми се струваше, че чувам отгоре разни шумове. Гласове. Или нещо, което не можеш да наречеш глас. — Тя трепна. — Той много се промени. Започна да се ядосва и тогава се случваха всякакви странни неща. Завесите се подпалваха по краищата. Или чиниите падаха от рафта на пода и се чупеха. — Тя вдигна глава и отнесено погледна веселите си крави, сякаш искаше да се увери, че още са тук. — Крещеше ни по повод и без повод. Или започваше да се смее без причина. Той… той виждаше разни неща. Неща, които аз не виждах. Мислех, че се побърква.