— Но не се опитахте да го спрете — тихо отбелязах аз.
Тя поклати глава.
— Не. Господи, прости ми. Не можех. Наложи се да се държа тихо, господин Дрезден. Да не вдигам шум. — Тя въздъхна пресекливо. — После веднъж той дойде при мен и ме събуди посред нощ. Накара ме да изпия нещо. Каза, че това ще ми отвори очите, ще ми помогне да го разбера. Че ако го изпия, ще видя всичко онова, което вижда и той. Че иска да го разбирам, нали съм му жена. — Този път тя се разплака, но тихо. Сълзите беззвучно се търкаляха по бузите й, стичайки се в ъгълчетата на устата й.
Още едно парче със звънко щракане падна на мястото, където според мен трябваше да се намира.
— „Третото Око“ — казах аз.
Тя кимна.
— И… Аз видях, господин Дрезден. Видях него.
Лицето й се сгърчи, сякаш всеки момент щеше да повърне. Можех само да я съжаля. Да видиш онова, което ти разкрива внезапно появилото се Вътрешно Зрение, да не разбираш какво е това, какво става с теб; да видиш човека, за когото си се омъжила, от когото си родила деца — да го видиш такъв, какъвто е всъщност: изгарян от алчност и жажда за власт… по дяволите, това е все едно да попаднеш в ада. И тези спомени ще останат с нея завинаги. Тя никога няма да ги забрави, никога няма да избяга от образа на собственият й мъж-чудовище.
— Исках още — продължаваше тя с припрян шепот. — Дори когато всичко отмина, въпреки че беше ужасно, исках още. Опитвах се да не го показвам, но той знаеше. Той погледна в очите ми и разбра всичко, господин Дрезден. Като вас, преди малко. И започна да се смее. Така, сякаш беше спечелил от лотарията. Той ме целуваше, беше толкова щастлив. А на мен ми се повдигаше от това.
— Той започна да прави повече от тази отвара. Все повече и повече — и все не му стигаше. Направо побесняваше заради това. А после изведнъж разбра, че прави повече, когато е ядосан. Измисляше всякакви поводи, за да се ядоса. Направо се докарваше до бяс. Но все пак и това не стигаше. — Тя преглътна трескаво. — И тогава… тогава…
Спомних си изплашения разносвач на пици и коментарите на Тук-Тук за хорските занимания със „спорт“.
— Тогава е осъзнал, че е способен да улавя емоциите на другите хора — подсказах й аз. — И да ги използва като гориво за магията си.
Тя кимна и се сви още по-силно.
— Отначало аз му бях достатъчна. Той ме плашеше. И след това бях като изцедена. После откри, че за това, което прави, по-подходяща е похотта. Тогава започна да търси. Тоест, такива, които да му създават „фон“. Той ги наричаше „инвеститори“. — Тя ме погледна с молба в очите. — Моля ви, господин Дрезден. Трябва да разберете. Не винаги е било толкова зле. Понякога почти го виждах какъвто бе преди. Тогава ми се струваше, че всеки момент ще се върне при нас.
Опитвах се да я гледам съчувствено. Но не съм сигурен, че усещах нещо различно от гняв към онзи, който можеше да се отнася така със собственото си семейство — а и с всички останали. Сигурно тези емоции ясно се четяха по лицето ми, защото Моника бързо отклони поглед и уплашено замижа. Тя заговори още по-припряно, сякаш се опитваше да разсее гнева ми. Явно не й беше за първи път да се опитва да премахне чужд гняв с отчаяни думи.
— Той намери семейство Бекет. Те имаха пари. И той им обеща, че ако му помогнат, ще могат да отмъстят на Джони Марконе. За дъщеря им. Те му се довериха. Даваха му толкова пари, колкото поискаше.
Спомних си семейство Бекет с техните източени, гладни лица. Спомних си мъртвите очи на госпожа Бекет.
— Тогава той започна с ритуалите. Церемониите. Каза, че му е нужна нашата похот. — Очите й забягаха наляво-надясно и усещането, че тя всеки момент ще повърне, се усили. — Това не беше толкова зле. Той затваряше магическия кръг, и нямаше нищо друго. Само плът. Е, това ще го преживея. Няма да ме убие. Това беше почти като бягство. — Тя изтри ръка в дънките си, сякаш се опитваше да махне от нея нещо гнусно. — Но и това му беше малко. Тогава той започна да говори с Дженифър. Знаеше с какво се занимава тя. И че познава нужните хора. И тя, и Линда. Линда го запозна с човек на Марконе. Не знам как се казва, но Виктор му обеща нещо, което стигаше за да влезе в нашия кръг.
— Е, не трябваше да участвам всеки път с тях. Двете с Джени се редувахме; едната оставаше с децата. Виктор приготвяше отварата. Започнахме да печелим от това. Известно време изглеждаше, че нещата се нареждат. До момента, в който не започнах твърде много да мисля. — Моника въздъхна тежко. — Тогава Виктор започна да се променя още по-бързо. Той призоваваше демони. Видях ги. И искаше още власт. Направо я бълнуваше. Това беше ужасно, все едно гледаш гладуващ звяр, непрекъснато ръмжащ в търсене на храна. И забелязах, че той започна… започна да поглежда децата, господин Дрезден. По това, как ги гледаше, разбрах… — Тук тя не издържа и заплака. — Господи. Децата ми. Децата ми…