Искаше ми се да се приближа до нея. Да я хвана за ръката, да я прегърна през рамото, да й кажа, че всичко ще е наред. Но сега я познавах. Надникнах в душата й. От това тя само щеше да запищи. Боже мой, Хари, помислих си аз. Нима не ти стига болката, която вече причини на тази нещастна жена?
Порових из рафтовете и намерих чиста чаша. Сипах в нея вода от чешмата и й я дадох. Тя се изправи и пое чашата с треперещи ръце. После отпи и разля вода по брадичката си.
— Съжалявам — казах аз. А какво друго можех да й кажа?
Дори да ме беше чула, не го показа. Допи водата и продължи да разказва, сякаш нямаше търпение да изкаже всичко докрай, да се избави от натрупалите се в устата й горчиви думи.
— Исках да го напусна. Разбирах, че ще се вбеси, но не можех да позволя да остане с децата. Опитах се да поговоря за това с Джени. И тя взе всичко в свои ръце. Малката ми сестричка реши да ме защити. Тя отиде при Виктор и му каза, че ако не ме пусне, тя ще отиде в полицията и при Джони Марконе. Че ще им разкаже всичко за него. А той… той…
— Той я уби — довърших аз.
По дяволите. За целта Виктор е нямал нужда от косата на Дженифър Стентън. Достатъчна му е била каквато и да е течност от нея. А с тези ритуални оргии, които са си устройвали, той е можел да получи колкото поиска. Сигурно дори я е принудил да му донесе малко от Томи Том. А може би Дженифър е била толкова близка с Томи, докато са правели любов, че заклинанието срещу единия е убило и двамата.
— Той я уби — потвърди Моника. Раменете й увиснаха безсилно. — И тогава се обърнах към вас. Защото си мислех, че ще разберете. Ще можете да направите нещо, преди да е навредил на децата. Преди да убие още някого. А сега и Линда е мъртва. И вие скоро ще сте мъртъв, господин Дрезден. Не можете да го спрете. Никой не може да го спре.
— Моника — казах аз.
Тя поклати глава и се сви в малко, безпомощно вързопче.
— Вървете си — каза тя. — О, Боже. Моля ви, вървете си, господин Дрезден. Не искам да видя как убива и вас.
Сърцето в гърдите ми се превърна в топка леден восък. Ужасно ми се искаше да й кажа, че всичко ще е наред. Искаше ми се да изтрия сълзите й и да й кажа, че в света не всичко е лошо, че в него има и радост, и светлина, и щастие. Но се съмнявах, че щеше да ме чуе. Там, където тя се намираше, нямаше нищо освен безкраен, безнадежден мрак, пълен със страх, болка и поражения.
Затова направих единственото, което можех. Мълчаливо станах и излязох, оставяйки я да плаче. Кой знае, може би това щеше да й помогне да започне да оздравява.
Макар че това ми напомняше за звън на стъкло, падащо от счупен прозорец.
Вече приближавах към вратата, когато с крайчеца на окото си улових някакво движение отляво. От коридора като мълчалив призрак надничаше Джени Селз. Тя ме гледаше с лъчистите си зелени очи, същите като на майка й, като на мъртвата й леля, с която освен това бяха съименнички. Спрях и се обърнах към нея, и аз не знам защо.
— Вие сте онзи чародей — тихо каза тя. — Вие сте Хари Дрезден. Видях ваша снимка в някакъв вестник. Във „Влъхва“.
Кимнах.
Тя се вглеждаше в лицето ми.
— Ще помогнете ли на мама?
Толкова прост въпрос. Но как да обясниш на дете, че не всичко е толкова просто, че някои въпроси нямат прости отговори — или изобщо никакви?
Погледнах в нейните непривично възрастни очи и припряно отклоних поглед. Не исках тя да види що за човек съм, с какви неща се занимавам. Спокойно можеше да мине и без това.
— Ще направя всичко, каквото мога, за да помогна на майка ти.
Тя кимна.
— Обещавате ли?
Обещах.
Тя обмисли това, без да сваля погледа си от мен. После кимна.
— Моят баща някога беше добър, господин Дрезден. Но не мисля, че още е такъв. — Лицето й стана тъжно, но това беше искрено, а не изиграно изражение. — Ще го убиете ли?
Още един прост въпрос.
— Не бих искал — казах аз накрая. — Но той се опитва да ме убие. И може да нямам друг избор.
Тя преглътна и вдигна брадичка.
— Обичах леля Джени — каза тя и очите й се напълниха със сълзи. — Мама не ни каза, а Били е твърде малък, за да се досети, но аз знам какво е станало. — Тя се обърна, с повече грация и достойнство, отколкото очаквах за нейната възраст и излезе обратно в коридора. После спря и се обърна към мен. — Надявам се, че сте добър човек, господин Дрезден. Трябват ни добри хора, много ни трябват. Надявам се, че с вас всичко ще е наред — и затвори вратата след себе си.