— Ако аз трябваше да избирам — продължи Сорилея, — мисля, че щях да наредя да й прережат гърлото и да хвърлят тялото й да изсъхне в прахта. Да се държи жива е все едно да държиш отровна змия за домашен любимец.
— Пфу! — рече Кацуан с гримаса. — Права си за опасността, но ако я убием сега, ще е още по-лошо. Ал-Тор не може — или не иска — да ми даде точен отчет колко Отстъпници е убил, но намеква, че поне половината от тях още са живи. Ще са на Последната битка и всеки сплит, който научим от Семирага, ще намали с един онези, с които ще ни изненадат.
Сорилея не изглеждаше убедена, но не настоя повече.
— А онази вещ? — попита тя. — Може ли да я видя?
Кацуан за малко щеше да отсече: „Не“. Но… Сорилея я беше научила на Пътуването, невероятно могъщ инструмент. Беше подарък, протегната ръка. Кацуан трябваше да работи с тези жени, най-вече със Сорилея. Ал-Тор беше прекалено голям проект, за да може да се справи с него само една жена.
— Елате с мен — каза Кацуан и излезе от стаята. Мъдрите я последваха. Отвън Кацуан нареди на Сестрите — Дайгиан и Сарийн — да държат Семирага будна, с отворени очи. Едва ли щеше да подейства, но беше най-добрата стратегия, която можеше да измисли за момента.
Макар че… все пак разполагаше с онова мигновено изражение на Семирага, онази издайническа нотка на гняв при коментара на Сорилея. Когато можеш да контролираш нечий гняв, можеш да контролираш и другите емоции. Затова толкова упорито се бе съсредоточила да научи ал-Тор да владее гнева си.
Контрол и гняв. Какво беше казала Сорилея, за да предизвика тази реакция? Че Семирага изглежда разочароващо човешки. Все едно беше очаквала Отстъпницата да е извратена като мърдраал или драгхар. И защо не? Отстъпниците бяха легендарни фигури от три хиляди години, надвиснали сенки от мрак и мистерия. Можеше да е разочароващо да откриеш, че в много отношения са най-човешките от следовниците на Тъмния: жалки, пагубни и свадливи. Поне така твърдеше ал-Тор, че се държали. Колко странно запознат беше с тях.
Семирага виждаше себе си като нещо свръхчовешко обаче. Позата й, претенциите й за власт над обкръжението й, бяха източник на сила за нея.
Кацуан поклати глава. Твърде много проблеми и твърде малко време. Коридорът за пореден път й напомни за глупостта на момчето ал-Тор. Все още можеше да надуши миризмата на пушек, твърде силна, за да е приятна. Зейналата дупка в предната стена на къщата — покрита само с платнена завеса — пропускаше мразовит въздух в пролетните нощи. Трябваше да се преместят досега, но той упорстваше, че нямало да се остави да го гонят.
И като че ли гореше от нетърпение за Последната битка. Или може би просто се беше примирил. Чувстваше, че за да стигне до края, трябва да си пробие път през дребните човешки свади като среднощен пътник, газещ през преспите сняг, за да се добере до хана. Проблемът бе, че ал-Тор не беше готов за Последната битка. Кацуан го усещаше в начина, по който говореше, в начина, по който действаше. В начина, по който гледаше света — мрачно, почти замаяно. Ако мъжът, който беше той сега, се изправеше срещу Тъмния, за да реши съдбата на света, Кацуан се боеше за всички хора.
Кацуан и двете Мъдри стигнаха до стаята й: хубава стая с хубава гледка към отъпканата морава и лагера отпред. Кацуан беше поставила съвсем малко изисквания за обзавеждането: твърдо легло, заключващ се скрин и масичка с огледало. Твърде стара и нетърпелива беше, за да й досаждат повече вещи.
Скринът беше уловка; в него държеше малко злато и други не особено ценни неща. Най-ценните си притежания или носеше по себе си — накитите тер-ангреал, — или пазеше заключени в една неугледна кутия за документи до огледалото. От изтъркано дъбово дърво и зацапана, с предостатъчно щръбки и драскотини, за да изглежда често използвана, но не беше чак толкова похабена, че да е не на място сред другите й неща. Щом Сорилея затвори вратата зад трите, Кацуан изключи капаните по кутията.
Беше й странно колко малко Айез Седай в последно време се учеха да правят нововъведения с Единствената сила. Запаметяваха проверени във времето и традиционни сплитове, но рядко се замисляха какво друго биха могли да направят. Вярно, експериментирането с Единствената сила можеше да е гибелно, но някои простички усъвършенствания можеше да се направят без опасност. Сплитът й за тази кутия беше такъв. Доскоро беше използвала обичаен сплит от Огън, Дух и Въздух да унищожи документите в кутията, ако я отвори натрапник. Ефикасно, но някак лишено от въображение.