Новият й сплит беше много по-гъвкав. Той не унищожаваше предметите в кутията — Кацуан всъщност не беше сигурна дали е възможно да се унищожат. Вместо това сплитовете, извърнати навътре, за да са невидими — изскачаха навън на усукани нишки Въздух и залавяха всеки в стаята, когато кутията се отвореше. След това друг сплит издаваше силен звук, наподобяващ свиренето на сто тръби, и блясваха светлини, за да вдигнат тревога. Сплитовете също така щяха да се задействат, ако някой отвори кутията, премести я или дори само я докосне с най-тънката нишчица на Единствената сила.
Кацуан вдигна капака. Изключителните предпазни мерки бяха необходими. Защото в кутията се пазеха два предмета, които представляваха сериозна опасност.
Сорилея се приближи и погледна. Единият предмет беше висока около една стъпка статуетка на стар брадат мъж, вдигнал високо сфера. Другият беше черен метален нашийник и две гривни: ай-дам, направен за мъж. С този тер-ангреал една жена можеше да превърне мъж, способен да прелива, в свой роб и да контролира способността му да докосва Единствената сила. Може би да го контролира напълно. Не бяха изпробвали нашийника, Ал-Тор го беше забранил.
Сорилея изсъска. Гледаше гривните и нашийника, без изобщо да обръща внимание на статуетката.
— Това нещо е зло.
— Да — каза Кацуан. Рядко щеше да нарече един предмет „зло“, но този беше. — Нинив ал Мийра твърди, че това нещо донякъде й е познато. Макар да не успях да изтръгна от момичето как познава тези неща, тя твърди, че знае, че имало само един мъжки ай-дам и че била уредила да бъде хвърлен в океана. Но също така признава, че не е видяла лично как е унищожен. Може да е бил използван като модел от сеанчанците.
— Притеснително е дори да се гледа — каза Сорилея. — Ако някоя от Сенкодушните или дори от сеанчанците го плени с това…
— Светлината да ни пази всички — прошепна Баир.
— И хората, които ги имат тези, са същите, с които ал-Тор иска да сключва мир? — Сорилея поклати глава. — Самото създаване на тези отвратителни неща би трябвало да предизвика кръвна вражда. Чух, че имало и други като това. Къде са?
— Пазят се другаде — отвърна Кацуан и затръшна капака. — Заедно с женските ай-дам, които взехме. Някои мои познати — Айез Седай, които са се оттеглили от света — ги изпробват, като се опитват да открият слабостта им.
В техните ръце беше и Каландор. Кацуан много я беше яд, че не е пред очите й, но чувстваше, че мечът още пази тайни, които могат да се изтръгнат.
— Това го държа при мен, защото смятам да намеря начин да го изпробвам на мъж — рече тя. — Ал-Тор обаче няма да позволи никой негов Аша’ман да бъде окаишен. Дори и за съвсем къс срок.
Това посмути Баир и тя измърмори:
— Това ще е малко като да изпробваш силата на копие, като го мушкаш в някого.
Сорилея обаче кимна. Тя разбираше.
Едно от първите неща, които Кацуан бе направила, след като плениха онези женски ай-дам, бе да си сложи един и да изпробва начини да се измъкне от него. Направила го беше при грижливо контролирани обстоятелства, разбира се, с жени, на които разчиташе, че ще й помогнат да се измъкне. Успяла бе да открие, че сама изобщо не може да се измъкне.
Но ако врагът се кани да направи нещо, трябва да откриеш как да го контрираш. Дори това да означава сам да се окаишиш. Ал-Тор не можеше да разбере това. Когато го попита, той само промърмори за „онзи проклет сандък“ и как са го били.
— Трябва да направим нещо с този мъж — каза Сорилея и погледна Кацуан в очите. — Станал е по-лош, откакто се срещнахме последния път.
— Да — отвърна Кацуан. — Станал е изненадващо ловък в избягването на обучението ми.
— Да го обсъдим тогава — каза Сорилея. — План трябва да се състави. За доброто на всички.
— За доброто на всички — съгласи се Кацуан. — И най-вече на самия ал-Тор.
Глава 15
Място за начало
Ранд се пробуди на пода на някакъв коридор. Сепна се и се вслуша в далечния ромон на вода. Потокът извън къщата? Не… не, не беше това.
Стените и подът тук бяха от камък, а не от дърво. Нямаше никакви свещи или светилници и въпреки това беше светло…
Той се надигна, после оправи червеното си палто. Странно, не изпитваше никакъв страх. Познаваше това място отнякъде, от някакъв далечен спомен. Как се беше озовал тук? Скорошното минало беше замъглено и сякаш му се изплъзваше, като стапяща се мъгла…
„Не“ — помисли си твърдо и спомените му се подчиниха на решимостта му, върнаха се на местата си. Беше се намирал в къщата на доманския чифлик, чакаше донесение от Руарк за пленяването на първите няколко членове на Търговския съвет. Мин седеше в дълбокото зелено кресло на общата им стая и четеше „Всеки замък“, биографичен труд.