Ранд се беше почувствал изтощен, както често ставаше с него напоследък. Беше отишъл да си легне. След това спеше. Светът на сънищата ли бе това? Макар да го беше посетил веднъж, знаеше много малко подробности. Егвийн и айилските сънеброднички говореха за него много предпазливо.
Мястото изглеждаше различно от света на сънищата — странно познато. Погледна по коридора. Беше толкова дълъг, че чезнеше в сенки, по стените имаше врати, дървото им бе сухо и напукано. „Да… — помисли си той, вкопчил се в един спомен. — Бил съм тук, но много отдавна.“
Избра една от вратите напосоки — знаеше, че ще е все едно коя ще избере, — бутна и я отвори. Зад нея имаше неголяма стая. От другата страна се виждаше редица сиви каменни арки, зад тях малък двор и небе от изгарящо червени облаци. Облаците нарастваха и извираха един от друг като мехури в кипнала вода. Бяха облаци на предстояща буря, колкото и неестествени да изглеждаха.
Вгледа се по-внимателно и видя, че всеки нов облак очертава изтерзано лице с уста, отворена в безмълвен писък. Облакът се издуваше, разширяваше се, лицето се изкривяваше, челюстта се движеше, страните се огъваха, очите се облещваха. След това се разцепваше, други лица изригваха на повърхността, ревяха и съскаха. Беше смайващо и ужасяващо едновременно.
Нямаше никаква земя отвъд двора. Само това ужасно небе.
Ранд не искаше да погледне към лявата страна на стаята. Там беше камината. Камъните, които оформяха пода, камината и колоните, бяха изкорубени, все едно разтопени от непоносима горещина. На границата на полезрението му сякаш се изместваха и изменяха. Ъглите и пропорциите на стаята бяха сбъркани. Точно каквито бяха, когато бе дошъл тук много отдавна.
Този път обаче нещо бе различно. Нещо с цветовете. Много от камъните бяха черни, все едно бяха горели, и бяха прошарени с пукнатини. Отвътре сияеше далечна червена светлина, все едно че имаха ядра от разтопена лава. Някога бе имало маса тук, нали? Излъскана и от изящно дърво, обикновените й очертания в притеснителен контраст с ъглите на камъните?
Масата беше изчезнала, но пред огнището стояха два стола, с високи гърбове и обърнати към пламъците, така че онези, които можеше да седят на тях, не се виждаха. С усилие на волята Ранд закрачи към тях, ботушите му отекваха по камъните, които горяха. Не усети горещина нито от тях, нито от огъня. Дъхът му секна и сърцето му се разтуптя. Страхуваше се от онова, което щеше да намери.
Заобиколи ги. В стола отляво седеше мъж. Висок и младолик, със скулесто лице и много стари сини очи, които отразяваха огъня в камината и превръщаха ирисите му в почти пурпурни. Другият стол беше празен. Ранд отиде до него и седна, успокои сърцето си и се загледа в танцуващите пламъци. Беше виждал този мъж във виденията си, същите като онези, които изникваха, щом помислеше за Мат или Перин.
Този път при мисълта за приятелите му цветовете не се появиха. Това беше странно, но някак си не и неочаквано. Виденията, които го бяха спохождали за мъжа в другия стол, бяха различни от свързаните с Перин и Мат. Бяха по-дълбоки някак, по-реални. Понякога по време на тези видения Ранд бе имал чувството, че може да посегне и да пипне този мъж. Беше се страхувал какво ще се случи, ако го направи.
Беше го срещал. Веднъж. В Шадар Логот. Непознатият бе спасил живота на Ранд и Ранд се беше зачудил кой е той. Сега, в това място, най-сетне разбра.
— Ти си мъртъв — прошепна Ранд. — Аз те убих.
Мъжът не извърна поглед от пламъците. Засмя се. Груб гърлен смях, в който нямаше много веселие. Някога Ранд бе познавал този мъж само като Баал-замон — име за Тъмния — и глупаво си бе помислил, че като го е убил, е победил Сянката завинаги.
— Видях как умря — каза Ранд. — Промуших те в гърдите с Каландор. Иша…
— Това не е мое име — прекъсна го мъжът, продължаваше да гледа в пламъците. — Сега ме знаят като Моридин.
— Името не е важно — каза ядосано Ранд. — Ти си мъртъв и това е просто сън.
— Просто сън — повтори Моридин с кикот. — Да. — Беше с черно палто и панталони, строго тъмното — облекчено само от червено везмо на ръкавите.
Моридин най-после погледна към него. Пламъците на огъня хвърлиха яркочервена и оранжева светлина през скулестото му лице и немигащите очи.
— Защо винаги хленчиш така? Просто сън. Не знаеш ли, че много сънища са по-истински от будния свят?
— Ти си мъртъв — упорито повтори Ранд.