— Ти също. Видях как ти умря, знаеш. Развихри се като буря, сътвори цяла планина, която да бележи гроба ти. Колко безочливо.
Луз Терин — след като бе осъзнал, че е убил всички, които беше обичал — беше извлякъл от Единствената сила и се беше самоунищожил, създавайки с това Драконовата планина. Споменаването на това събитие винаги будеше в ума на Ранд вой на скръб и на гняв.
Но този път последва мълчание.
Моридин се извърна и отново загледа негреещите пламъци. Отстрани, в камъните на камината, Ранд зърна някакво движение. Потръпващи късчета сянка, едва видими през пукнатините в камъните. Отзад блесна нажежена до червено горещина като разтапяща се скала и сенките се задвижиха в паника. Съвсем смътно Ранд успя да долови стържене. Плъхове. Зад камъните имаше плъхове и ги поглъщаше ужасният зной, затворен от другата страна. Ноктите им дращеха, напираха през цепнатините, докато животинчетата се мъчеха да се спасят.
Мъничките лапички изглеждаха като човешки ръце.
„Просто сън“ — каза си Ранд упорито. Просто сън. Но знаеше, че казаното от Моридин е истина. Врагът на Ранд все още беше жив. Светлина! Колко още от другите се бяха върнали? Заля го гняв. Може би трябваше да се е ужасил, но отдавна беше престанал да бяга от това същество и неговия господар. Не му беше останало място за страх. Всъщност уплашеният трябваше да е Моридин, защото последния път, когато се бяха срещнали, Ранд го беше убил.
— Как? — настоя той.
— Преди много време те уверих, че Великият господар би могъл да възкреси изгубената ти любов. Не мислиш ли, че също толкова лесно би могъл да възкреси и някой, който му служи?
Друго име за Тъмния бе Господарят на гроба. Да, истина беше, макар на Ранд да му се искаше да може да го отрече. Защо трябваше да се изненадва, че вижда враговете си да се връщат на света, след като Тъмния можеше да съживи мъртвите?
— Всички сме преродени — продължи Моридин, — втъкаваме се в Шарката отново и отново. Смъртта не е преграда за моя господар, освен за поразените с белфир. Те за него са недостижими. Чудно е, че можем да ги помним.
Значи някои от другите наистина бяха мъртви. Белфир, гибелният огън, беше ключът. Но как се бе озовал Моридин в сънищата на Ранд? Нали всяка нощ поставяше прегради. Ранд го погледна и забеляза в очите му нещо странно. В бялото им плуваха малки черни петънца, прескачаха напред-назад като късчета пепел, понесени от ленив вятър.
— Великият господар може да те дари със здрав разум, знаеш ли — каза Моридин.
— Последният ти дар не ми донесе утеха — отвърна Ранд и сам се изненада от думите си. Това бе спомен на Луз Терин, не негов личен. И все пак Луз Терин се беше махнал от ума му. Странно, тук, където всичко друго изглеждаше изменчиво, Ранд се чувстваше някак по-стабилен. Отделните части на същността му се наместваха една към друга по-добре. Не съвършено, разбира се, но по-добре, отколкото доскоро.
Моридин изсумтя тихо, но не му отвърна. Ранд отново се обърна към пламъците и се загледа как се извиват и потръпват. Образуваха фигури като облаците, но тези бяха обезглавени тела и скелети, извиващи се от болка гърбове, сгърчваха се за миг сред огъня, блясваха и се губеха в нищото.
Човек можеше да си помисли, че са двама стари приятели, седнали да се насладят на топлината на зимна камина. Само дето пламъците не грееха, а Ранд някой ден щеше отново да убие този мъж. Или да умре от неговите ръце.
Моридин почука с пръсти по стола си.
— Защо си дошъл тук?
Ранд се изненада. Не беше ли го довел Моридин?
— Чувствам се толкова уморен — продължи Моридин, затворил очи. — Ти ли си това, или аз? Бих могъл да удуша Семирага заради онова, което направи.
Ранд се намръщи. Луд ли беше Моридин? Ишамаел определено приличаше на луд в края.
— Не е време да се бием — каза Моридин и махна с ръка. — Върви си. Остави ме на мира. Не знам какво би станало с нас, ако се убием един друг. Великият господар обаче скоро ще те има. Неговата победа е гарантирана.
— Той се провали преди и ще се провали отново — заяви Ранд. — Аз ще го победя.
Моридин отново се изсмя — същия безсърдечен смях като преди.
— Може би. Но мислиш ли, че това има значение? Разсъди. Колелото се върти, отново и отново. Вековете се обръщат и обръщат, и мъже надвиват Великия господар. Но някой ден той ще спечели и тогава Колелото ще спре. Ето защо победата му е гарантирана. Мисля, че ще бъде в този Век, но ако не, тогава в друг. Когато побеждаваш ти, това само води до друга битка. Когато той победи, всички неща ще свършат. Не можеш ли да разбереш, че няма надежда за теб?
— Това ли те накара да минеш на неговата страна? — попита Ранд. — Винаги си бил толкова изпълнен с мисли, Елан. Логиката ти те унищожи, нали?