— Няма път към победата — каза Моридин. — Единственият път е да последваш Великия господар и да властваш малко време, докато всичко свърши. Другите са глупци. Очакват велики награди във вечността, но вечност няма да има. Има само сега, последните дни.
Засмя се отново и този път в смеха му имаше радост. Искрено доволство.
Ранд стана. Моридин го изгледа нащрек, но не се надигна.
— Има начин да се победи, Моридин — каза Ранд. — Смятам да го убия. Да премахна Тъмния. Да оставя Колелото да се върти без постоянната му поквара.
Моридин не реагира. Продължи да се взира в пламъците.
— Ние сме свързани — най-сетне отрони той. — Така дойде тук, подозирам, макар самият аз да не разбирам връзката ни. Съмнявам се, че би могъл да осъзнаеш величината на глупостта в твърдението си.
Жегна го гняв, но Ранд успя да го надвие. Нямаше да се поддаде.
— Ще видим.
Посегна към Единствената сила. Беше далечна, едва уловима. Вкопчи се в нея и се изтръгна навън, като по въже от сайдин. Стаята изчезна, както и Единствената сила, и Ранд потъна в непрогледен мрак.
Ранд най-сетне спря да се мята насън и Мин затаи дъх, с надеждата да не започне отново. Седеше и четеше в стола си в ъгъла на стаята, сгънала крака и загърната в одеяло. На масичката до нея пламъкът на малката лампа потрепваше и танцуваше, огряваше лавицата й с мухлясали книги. „Падащата шиста“, „Знаци и коментари“, „Древни паметници“. Истории, повечето.
Ранд въздъхна тихо, но не помръдна повече. Мин издиша и се отпусна в стола си, задържала пръст на пасаж от екземпляра на „Размисли“ на Пелатеос. Въпреки затворените за нощта кепенци чуваше фученето на вятъра в боровете. В стаята още смътно миришеше на пушек от странния огън. Бързата реакция на Авиенда беше свела възможното бедствие до малка неприятност. Не че я бяха възнаградили за това. Мъдрите продължаваха да я товарят като муле със задачи и наказания.
Мин така и не беше успяла да се доближи достатъчно до нея, за да поговорят, въпреки че вече от доста време бяха заедно в лагера. Не знаеше какво да мисли за нея. Бяха се почувствали малко по-добре заедно, по-близки, когато пиха уускай. Но един ден не прави хората приятели, а и определено бе изпитала неловкост.
Погледна отново към Ранд. Лежеше по гръб и вече дишаше спокойно. Лявата му ръка лежеше отпусната върху завивките, с оголеното чуканче. Не знаеше как успява да заспи с онези рани в хълбока. Само щом си помислеше за тях, можеше да усети болката — всичко това бе част от заплетеното кълбо от чувства на Ранд, заседнало в ума й. Беше се научила да пренебрегва болката. Трябваше. За него болката беше много, много по-силна. Не знаеше как успява да я надмогне.
Мин не беше Айез Седай — слава на Светлината, — но по някакъв начин бе успяла да го обвърже. Беше удивително. Можеше да разбира къде е той, да знае дали е притеснен. Общо взето успяваше да се предпази чувствата му да не я завладеят, освен когато бяха страстни. Но коя жена не иска да бъде завладяна в такива моменти? Беше особено… възбуждащо преживяване с връзката. Позволяваше й да усеща собственото си желание и кипящата огнена страст на Ранд към нея.
Мисълта я накара да се изчерви и тя разтвори „Размисли“, за да се разсее. Ранд имаше нужда от сън и тя щеше да го остави да се наспи. Освен това трябваше да проучи написаното, макар да се натъкваше на заключения, които не й харесваха.
Тези книги бяха на Херид Фел, добродушния стар учен, включил се някога в школата на Ранд в Кайриен. Мин се усмихна, щом си спомни понякога почти несвързания му говор и обърканите му — и в същото време гениални — открития.
Херид Фел бе мъртъв. Убит, разчленен от Твар на Сянката. Беше открил нещо в тези книги, нещо, което беше възнамерявал да каже на Ранд. Нещо за Последната битка и печатите на затвора на Тъмния. И беше убит малко преди да успее да предаде информацията. Може би беше съвпадение. Може би книгите нямаха нищо общо със смъртта му. Но можеше и да имат. Мин беше решена да намери отговорите. Заради Ранд, заради самия Херид.
Остави „Размисли“ и вдигна „Мисли сред руините“, книга отпреди над хиляда години. Беше си отбелязала едно място с късче пергамент, същата избеляла вече бележка, която Херид беше пратил на Ранд малко преди убийството. Мин я обърна и я прочете отново.
„Вяра и ред дават сила. Трябва да почистиш отломки, преди да строиш. Ще обясня когато пак те видя. Момиче не води. Твърде хубаво.“
Допускаше, че би могла да проследи мислите му. Ранд беше поискал информация как да запечата затвора на Тъмния. Възможно ли беше Фел да е открил онова, което тя си мислеше, че е открила?