Поклати глава. Какво си въобразяваше тя с тези опити да разреши една научна загадка? Но кой друг да се заеме с това? Някоя от Кафявата Аджа щеше да е по-подходяща, но можеше ли да се разчита на тях? Дори онези, които се бяха заклели на Ранд, можеше да решат, че е най-добре да затаят тайните от него. Самият Ранд беше прекалено зает, а и бездруго напоследък нямаше нужното търпение да се занимава с книги. Тъй че оставаше Мин. Беше започнала да сглобява отчасти онова, което трябваше да направи, но имаше много — толкова много, — което все още бе неизвестно. Чувстваше, че е близо, но се притесняваше да сподели с Ранд какво е открила. Как щеше да реагира той?
Въздъхна. Изобщо не беше си мислила, че точно тя ще се превърне в глупачка заради един мъж. Но ето, че го следваше навсякъде и поставяше неговите нужди пред своите. Това съвсем не означаваше, че е галената му кукличка, каквото и да казваха някои хора в лагера. Следваше Ранд, защото го обичаше и можеше да усети — буквално, — че и той отвръща на любовта й. Въпреки жестокостта, която го обсебваше малко по малко, въпреки гнева в душата му и безрадостния му живот, той я обичаше. Тъй че тя продължаваше да прави каквото може, за да му помогне.
Ако успееше да помогне в решаването само на тази загадка, загадката със запечатването на затвора на Тъмния, щеше да постигне нещо не само за Ранд, а и за самия свят. Никакво значение нямаше, че войниците в лагера не съзнаваха нейната стойност. Може би дори беше по-добре, че всички я смятаха за пренебрежима. Всеки наемен убиец, дошъл, за да убие Ранд, щеше да сметне, че може да пренебрегне Мин. Но кандидат-убиецът скоро щеше да опита скритите в ръкавите й ножовете. Не беше толкова добра с тях като Том Мерилин, но достатъчно, за да убие.
Ранд се обърна в съня си, но отново се отпусна. Тя го обичаше. Не беше избрала сама да го обича: сърцето й — или Шарката, или Създателят, или каквото там властваше над тези неща — бе взело решението вместо нея. И тя нямаше да промени чувствата си, дори да можеше. Дори това да означаваше опасност, дори да означаваше да търпи погледите на мъжете в лагера, дори да означаваше… да го сподели с други.
Ранд отново се размърда. Този път простена, отвори очи и се надигна. Вдигна ръка към главата си и странно, изглеждаше сякаш по-уморен, отколкото преди да заспи. Беше само по долни дрехи и гърдите му бяха голи. Поседя така, след това стана и отиде до затворения прозорец.
Мин затвори книгата.
— Защо ставаш, овчарю? Спа само два часа!
Той отвори кепенците към нощния мрак. Пламъкът на лампата потрепери от полъха на вятъра.
— Ранд? — попита Мин.
Едва чу гласа му:
— Той е в главата ми. Беше си отишъл, докато спях. Но сега се върна.
Мин едва се сдържа да не потрепери. Светлина, колко мразеше да слуша за лудостта му. Беше се надявала, че след като бе изцерил сайдин, ще се освободи от лудостите на покварата.
— Той ли? — попита го, като се постара да запази гласа си спокоен. — Луз Терин?
Той се обърна. Облачното нощно небе отвън очерта лицето му, потънало в сенки от треперливата светлина на лампата.
— Ранд. — Тя остави книгата, стана и отиде при него до прозореца. — Трябва да поговориш с някого. Не можеш да таиш всичко в себе си.
— Трябва да съм силен.
Тя го хвана за рамото и го извърна към себе си.
— Това, че ме държиш настрана, означава, че си силен ли?
— Не съм…
— Си. Там вътре, зад тези твои айилски очи, става нещо. Ранд, мислиш ли, че ще престана да те обичам заради това, което чуваш?
— Ще се изплашиш.
— О? — Мин скръсти ръце. — Значи съм едно крехко цвете, така ли?
Той отвори уста, мъчеше се да намери думи — точно както го правеше някога. Още докато не беше нищо повече от едно селско овчарче, тръгнало на приключение.
— Мин, знам, че си силна. Знаеш, че го знам.
— Тогава ми повярвай, че ще съм достатъчно силна да понеса това, което е вътре в теб — каза тя. — Не можем просто да се преструваме, че нищо не се е случило. — Продължи с усилие: — Покварата е оставила следи по теб. Знам го. Но ако не можеш да го споделиш с мен, с кого би могъл тогава?
Той прокара ръка през косата си, обърна се и закрачи из стаята.
— Да изгори всичко дано, Мин! Ако враговете ми открият слабостта ми, ще я използват. Чувствам се сляп. Тичам в тъмното по непозната пътека. Не знам дали има отклонения по пътя, или дали всичко не свършва в пропаст!
Тя сложи ръка на рамото му и го спря.
— Кажи ми.
— Ще си помислиш, че съм луд.
Тя изсумтя.
— Аз вече съм си помислила, че си тъп глупак. Може ли да е много по-лошо от това?