— Все още не знам какво да направя — каза той. — Печатите са толкова крехки, че мога да ги счупя в ръката си, но след това какво? Как ще го спра? Казва ли се нещо за това в книгите ти?
— Трудно е да се каже — призна тя. — Податките — стига да са това — са смътни. Ще продължа да търся. Обещавам. Ще ти намеря отговорите.
Той кимна и тя с изненада усети доверието му през връзката. Напоследък това бе плашещо рядко чувство от негова страна, но като че ли беше по-мек, отколкото в предишните дни. Все още като камък, но може би с малко пукнатини и готов да я пропусне вътре. Беше начало.
Мин стегна прегръдката си около него и отново затвори очи. Място за начало, но с толкова малко оставащо време. Трябваше да стигне.
Грижливо заслонила горящата свещ, Авиенда запали фенера на върха на стълба. Пламъкът му затрептя и освети моравата около нея. Спящите войници хъркаха в палатките. Вечерта беше студена, отривист вятър прошумя в далечните клони. Избуха самотен бухал. Авиенда беше капнала от умора.
Беше прекосила петдесет пъти терена на лагера, запалваше фенера, гасеше го, след това тичаше обратно през моравата и запалваше свещта си в къщата, преди да тръгне внимателно — заслонила пламъчето — и да запали фенера отново.
Още месец наказания и сигурно щеше да полудее като влагоземка. Мъдрите щяха да се събудят някоя сутрин и да я видят, че плува или носи недопълнен с вода мях, или — дори — че язди кон за удоволствие! Тя въздъхна, твърде уморена, за да може да мисли повече, и се обърна към айилската част на лагера, за да легне най-сетне да поспи.
Някой стоеше зад нея.
Тя се сепна и ръката й посегна към камата, но се отпусна, щом позна Амис. От всички Мъдри само тя — бивша Дева — можеше да се прокрадне неусетно зад Авиенда.
Мъдрата стоеше стиснала ръце пред себе си, кафявият шал и полата й леко се развяваха на вятъра. Сребристата й коса изглеждаше почти призрачна на вечерната светлина. Една понесена от вятъра борова игличка се беше вплела в нея.
— Подхождаш към наказанията си с такава… отдаденост, дете — каза Амис.
Авиенда наведе очи. Изтъкването на заниманията й беше, за да я засрами. Времето ли й свършваше? Да не би Мъдрите най-после да бяха решили да се откажат от нея?
— Правя само това, което дългът ми налага.
— Да, така е — каза Амис. Прокара длан през косата си, напипа боровата игличка и я пусна на сухата земя. — И също така не го правиш. Понякога, Авиенда, сме толкова загрижени с нещата, които сме направили, че не можем да се спрем и да обмислим нещата, които не сме.
Авиенда беше благодарна на тъмнината, че скри срамната червенина, която изби на лицето й. В далечината войник удари камбаната за поредния час, тих метален звън с единадесет тъжни отеквания. Как да отговори на коментара на Амис? Като че ли нямаше подходящ отговор.
Спаси я внезапният блясък на светлина точно зад лагера. Беше смътна, но в тъмното бе лесно да се забележи.
— Какво? — попита Мъдрата, забелязала вторачения й поглед, и се обърна, за да го проследи.
— Светлина — отвърна Авиенда. — От терена за Пътуване.
Амис се намръщи, а след това двете се запътиха към терена. Скоро се натъкнаха на Деймир Флин, Даврам Башийр и малка охрана салдейци и айилци, които влизаха в лагера. Какво да мислиш за същество като Флин? Покварата беше прочистена, но този мъж — и много от останалите — бяха дошли с молба да се учат, преди да стане това. Самата Авиенда по-скоро щеше да прегърне самия Заслепител на зрака, отколкото да ги приеме, но те наистина се бяха оказали мощно оръжие.
Амис и Авиенда тръгнаха до тях. Макар повечето сила, пратена на срещата със сеанчанците, да беше съставена от войници на Башийр, в групата имаше и няколко Деви. Амис се спогледа с една от тях, възрастната Корана, и тя изостана назад. Макар да беше трудно да се определи в тъмното, изглеждаше загрижена. Може би дори ядосана.
— Каква е новината? — попита Амис.
— Нашествениците, тези сеанчанци — изсумтя Корана. — Съгласиха се на нова среща с Кар-а-карн.
Амис кимна. Корана обаче изсумтя пак. Студеният вятър разроши късата й коса.
— Говори — подкани я Амис.
— Кар-а-карн прекалено настойчиво държи на този мир — отвърна Корана. — Тези сеанчанци му дадоха повод да обяви кръвна вражда, но той раболепничи пред тях и ги окуражава. Чувствам се като дресирано куче, пратено да ближе краката на непознат.