Амис погледна Авиенда.
— Ти какво ще кажеш за това, дете?
— Сърцето ми е съгласно с думите й, Мъдра. Но макар Кар-а-карн да е глупав в някои неща, в случая не е. Умът ми е съгласен с него и в този случай бих послушала ума си.
— Как можеш ти да кажеш това? — сопна се Корана. Натърти на „ти“, сякаш за да намекне, че Авиенда — Дева доскоро — би трябвало да разбере.
— Кое е по-важно, Корана? — отвърна Авиенда и вирна брадичка. — Спорът, който имаш с друга Дева, или враждата, която кланът ти има със своя враг?
— Кланът е на първо място, разбира се. Но какво общо има това?
— Сеанчанците заслужават да се бием с тях — каза Авиенда, — и ти си права, че е неприятно да ги молим за мир. Но забравяш, че имаме по-голям враг. Самият Заслепител на зрака е във вражда с всички хора и дългът ни е по-голям от враждите между народите.
Амис кимна и каза:
— Ще има достатъчно време да покажем на сеанчанците тежестта на копията си по-късно.
Корана поклати глава.
— Мъдра, говориш като влагоземка. Какво ни интересуват нас техните пророчества и истории? Дългът на Ранд ал-Тор като Кар-а-карн е много по-голям от дълга му към влагоземците. Той трябва да ни поведе към славата.
Амис изгледа сурово русата Дева.
— Говориш като Шайдо.
Корана издържа погледа й за миг, след това извърна очи.
— Извини ме, Мъдра. Имам тох. Но трябва да знаеш, че сеанчанците държат айилки в лагера си.
— Какво?!
— Окаишени — каза Корана. — Като техните дресирани Айез Седай. Подозирам, че нарочно ни ги показаха като своя плячка. Разпознах много Шайдо между тях.
Амис изсъска. Шайдо или не, да се държат айилки като дамане беше тежко оскърбление. А сеанчанците парадираха с пленничките си. Тя стисна камата си.
— Сега какво ще кажеш? — обърна се Амис към Авиенда.
Авиенда изскърца със зъби.
— Същото, Мъдра, макар че по-скоро бих си отрязала езика, отколкото да го призная.
Амис кимна и отново се обърна към Корана.
— Не си мисли, че ще пренебрегнем това оскърбление, Корана. Възмездие ще има. След като тази война свърши, сеанчанците ще изпитат бурята на стрелите ни и върховете на копията ни. Но едва след това. Иди и кажи на двамата водачи на кланове, че си ми го съобщила.
Корана кимна — щеше да срещне своя тох по-късно, насаме с Амис — и ги остави. Деймир Флин и останалите вече бяха стигнали до къщата. Щяха ли да събудят Ранд? Той сега спеше, макар Авиенда да се беше принудила да притъпи връзката си посред нощното си наказание, за да не съпреживее усещания, които предпочиташе да избегне. Най-малкото да ги избегне, докато бяха от втора ръка.
— Сред копията ще се кажат опасни думи за това — каза Амис замислено. — Ще има призиви за нападение, искания Кар-а-карн да се откаже от опитите си да сключи мир.
— Ще останат ли с него, когато откаже? — попита Авиенда.
— Разбира се, че ще останат — отвърна Амис. — Те са айилци. — Погледна я. — Нямаш много време, дете. Може би е време да престанем да те глезим. Ще помисля за по-добро наказание за теб от утре.
„Да ме глезят? — Авиенда зяпна след отдалечаващата се Амис. — Не е възможно да измислят нещо по-безполезно или унизително!“
Но отдавна се беше научила да не подценява Амис. Въздъхна и се затича към шатрата си.
Глава 16
В Бялата кула
— Любопитна съм да чуя какво ще каже новачката. Кажи ми, Егвийн ал-Вийр, как ти щеше да се справиш със ситуацията?
Егвийн вдигна очи от купата с черупки, с орехотрошачката в едната ръка и голям орех в другата. За първи път някоя от присъстващите тук Айез Седай се беше обърнала към нея. Беше започнала да си мисли, че гостуването й при трите Бели ще се окаже поредната загуба на време.
Мястото този път бе малък вграден балкон на третото ниво на Бялата кула. Заседателките можеха да си поискат стаи не само с големи прозорци, но и с балкони, нещо, което бе необичайно — макар не и нечувано — за обикновените Сестри. Този беше оформен като куличка, с груба каменна стена, минаваща на извивка по ръба, и подобна, висяща от издатината отгоре. Между двете имаше широко пространство и гледката бе доста красива, на изток към издигащите се хълмове, които по-натам продължаваха стръмно до Камата на Родоубиеца. Самата Кама смътно можеше да се види при ясен ден.
Полъхваше хладен вятър — толкова високо беше свеж и незамърсен от вонята на града долу. От двете страни на балкона растяха бодливки с тривърхи листа и виещи се лозници, тънките им пипалца се впиваха в каменния зид и почти му придаваха вид на скрита дълбоко в леса руина. Растенията бяха повече, отколкото Егвийн би очаквала в жилището на Бяла, но за Ферейн се разправяше, че била доста суетна. Вероятно й допадаше това, че балконът толкова изпъква сред останалите, въпреки че протоколът налагаше да държи лозите си подкастрени, за да не разваля блестящия профил на самата Кула.