Може би трябваше да поработи няколко дни, а след това да се престори, че се е смирила. Трябваше ли да прави реверанса, за който настояваше Елайда? Беше проста работа всъщност. Само един реверанс — и щеше да може да се върне към важните си задължения.
„Не — помисли си. — Това няма да е краят. Ще загубя в момента, в който направя първия реверанс.“ Това щеше да докаже на Елайда, че Егвийн може да бъде прекършена. Приклякването щеше да е началото на разгрома. Скоро Елайда щеше да реши, че Егвийн трябва да започне да се обръща към Сестрите с почетното Айез Седай. И тогава ли щеше да се огъне? Колко време щеше да мине, докато цялото доверие, което си беше спечелила, се окажеше забравено, стъпкано в плочките на коридорите на Кулата?
Не можеше да се огъва. Боят не беше променил поведението й, тежкият труд също не трябваше да го промени.
Трите часа работа в кухните не подобриха много настроението й. Лейрас, мускулестата Надзорничка на кухните, й възложи да почисти една от пещите. Тежка и мръсна работа, не предразполагаща към мислене. Не че Егвийн можеше да измисли изход от положението, в което се беше оказала.
Пещта бе четвъртита, иззидана от печени тухли. Беше отворена от двете страни и достатъчно голяма, за да пропълзиш вътре — точно това трябваше да направи Егвийн. Вътре по стените на димоотвода и комина нагоре бяха полепнали черни кори и трябваше да се остържат, за да не запушат комина или да се откъртват и да падат в храната. Чуваше бърборенето и смеха на Катерин и Лайрен отвън в трапезарията. От време на време Червените надничаха да я проверят, но същинската й надзирателка беше Лейрас, която търкаше котли в другия край на кухнята.
Егвийн беше с работна рокля, бяла някога, но толкова пъти използвана от новачки за почистване на огнищата, че саждите се бяха просмукали в нишките на плата и сиви петна го бяха зацапали като сенки.
Егвийн се почеса по гърба и пропълзя още по-навътре в огнището. С малко дървено стъргало откъртваше буци пепел и сажди от фугите между тухлите и ги събираше в пиринчени кофи, побелели и посивели от пепелта. Ръцете й бяха толкова почернели, че сякаш нямаше да се изчистят и с най-свирепо търкане. Коленете я боляха, а гърбът още я щипеше от редовния сутрешен бой с каиша.
Намести парцала, с който бе вързала носа и устата си, и продължи да остъргва един почернял участък от тухлите, смътно осветен от фенера, който бе оставила в единия ъгъл. Досърбя я да прибегне до Единствената сила, но Червените щяха да усетят преливането, а и беше открила, че следобедната й доза е нехарактерно силна, заради което не можеше да прелее повече от струйка. Всъщност беше толкова силна, че я беше замаяла, което правеше работата още по-тежка.
Това ли щеше да е животът и? Натикана в огнище, да търка тухли, които никой не вижда, сякаш безкрайно далече от целия свят? Не можеше да се противопостави на Елайда, ако всички забравеха за нея. Покашля се тихо и звукът отекна нагоре в комина.
Имаше нужда от план. Единствените, към които можеше да прибегне, като че ли бяха Сестрите, които се опитваха да изкоренят Черната Аджа. Но как да ги посети? След като обучението й бе отменено, нямаше как да се отърве от Червените си пазачки, като влезе в зоните на други Аджи. Можеше ли да се измъкне някак, докато работеше? Ако откриеха, че я няма, вероятно щеше да се окаже в още по-тежко положение.
Но не можеше да позволи животът й да се превърне в този черен труд! Последната битка наближаваше, Прероденият Дракон се вихреше на воля, а Амирлинският трон на четири крака чистеше огнища! Стисна зъби и затърка свирепо. Саждите бяха полепвали толкова дълго, че образуваха по камъка лъскава черна патина. Никога нямаше да го почисти напълно. Трябваше просто да се постарае да е достатъчно чисто, за да не се кърти и пада.
Изведнъж видя, отразена в същата лъскава патина, сянка, която премина през отвора в другия край на огнището. Мигновено посегна към Извора… но не намери нищо, разбира се. Не и с толкова вилняк, размътил ума й. Но до огнището определено имаше някой, наведен, движеше се безшумно…
Стисна стъргалката в едната си ръка и бавно посегна с другата, за да сграбчи четката, с която помиташе пепелта. След това рязко се обърна.
Лейрас замръзна, както надничаше в огнището. Бялата й престилка също бе зацапана със сажди. Пухкавото й кръгло лице бе преживяло немалко зими. Косата й започваше да посивява и очите й бяха обкръжени от бръчици. Както се беше навела, гушата й образуваше втора, трета и четвърта брадичка.
Егвийн се успокои. Защо беше толкова сигурна, че някой я дебне? Просто Лейрас бе дошла да я провери.