— Но защо?
— Защото — отвърна Егвийн — някоя трябва да я надвие.
— Не можеш да се бориш така — каза Лейрас.
— Всеки ден е битка. Всеки ден, в който отказвам да се огъна, означава нещо. Дори Елайда и нейните Червени да са единствените, които го знаят, това е нещо. Нещо малко, но повече, отколкото бих могла да направя отвън. Трябва да тръгвам. Все още ми остават два часа работа.
Лейрас с неохота затвори капака на скривалището и излязоха от килера. Наставничката на кухните вече вдигаше много повече шум, забърсваше тезгяхите и стъпките й отекваха по тухления под. Любопитно как успяваше да е толкова тиха, когато поиска.
Пред тях се мярна яркочервено петно, като кръвта на заек по сняг, и Егвийн замръзна. Беше Катерин. Устата й беше стегната, очите й присвити. Беше ли ги видяла, че излизат?
Лейрас също замръзна.
— Вече разбирам какво съм сбъркала — заговори бързо Егвийн на Наставничката на кухните и кимна към втората пещ близо до килера със скривалището. — Благодаря ти, че ми го показа. Вече ще съм по-внимателна.
— Гледай да си — рече Лейрас, съвзела се от стъписването си. — Иначе ще видиш какво е истинско наказание, не като ония потупвания, дето ти ги дава Наставничката на новачките. Хайде, марш на работа.
Егвийн кимна и забърза към огнището. Катерин изпъна ръка да я спре и сърцето й издайнически затупка.
— Няма нужда — каза Червената. — Амирлин заповяда новачката да я обслужи на вечеря. Казах й, че един ден работа едва ли ще прекърши някоя толкова глупаво упорита като тази, но тя настоя. Предполагам, че ще ти се предложи първа възможност да докажеш смирението си, дете. Съветвам те да я приемеш.
Егвийн погледна почернелите си длани и мръсната рокля.
— Хайде, бягай — подкани я Катерин — Измий се и се почисти. Не бива да караш Амирлин да чака.
Измиването се оказа почти толкова трудно, колкото чистенето на огнището. Саждите бяха зацапали дланите й също като работната рокля. Егвийн похаби близо час в търкане в коритото, пълно с хладка вода, за да се приведе в по-приличен вид. Ноктите й бяха разядени от търкането на тухлите, а всеки път, щом изплакнеше косата си, като че ли смъкваше цяла кофа сажди и пепел.
Но все пак се радваше. Рядко бе имала толкова време за къпане. Обикновено не можеше да спре за повече от едно бързо изтриване. Докато се търкаше и плакнеше в малката баня със сиви плочки, обмисляше следващата си стъпка.
Беше отказала възможността да избяга. Това означаваше, че трябва да работи с Елайда и Червените, единствените Сестри, които виждаше. Но можеше ли да ги накара да разберат грешките си? Да можеше само да прати цялата им пасмина за наказание и да се отърве от тях…
Но не. Тя беше Амирлин. Представляваше всички Аджи, включително Червената. Не можеше се отнесе с тях така, както Елайда се беше отнесла със Сините. Те бяха най-враждебно настроените към нея, но пък това бе още по-голямо предизвикателство. Като че ли постигаше известен напредък със Силвиана, а не беше ли Лайрен Дойрелин признала, че Елайда е направила сериозни грешки?
Може би Червените не бяха единствените, на които можеше да влияе. Винаги оставаха случайните срещи с други Сестри в коридорите. Ако някоя от тях се приближеше до нея да й говори, Червените не можеха току-така да я избутат настрана. Щяха да проявят малко приличие, а това щеше да даде на Егвийн поне малък шанс да общува с други Сестри.
Но как да постъпи със самата Елайда? Разумно ли беше да позволи на лъжливата Амирлин да продължава да си мисли, че Егвийн е почти прекършена? Или беше време да даде отпор?
След банята се почувства много по-чиста и още по-уверена в себе си. Войната й беше взела сериозен обрат към по-лошо, но все още можеше да продължи да се бори. Вчеса припряно косата си, навлече прана рокля на новачка — Светлина, колко хубаво бе усещането за мека, чиста тъкан по кожата й! — и се остави на пазачките си да я поведат.
По пътя към покоите на Амирлин се разминаха с няколко групи Сестри и заради тях Егвийн се постара да върви с изправен гръб. Пазачките й я поведоха през Червения сектор на Кулата, където подовите плочки преливаха във фигури в червено и въгленочерно. Тук из коридорите имаше повече хора: Сестри, загърнати в шаловете си, и слуги с Пламъка на Тар Валон на гърдите. Никакви Стражници. Това винаги й бе изглеждало странно, след като бяха толкова обичайни в други части на Кулата.
След дълго изкачване стигнаха до покоите на Елайда. Егвийн неволно заоправя полите си. Докато вървяха, беше решила, че ще подходи към Елайда с мълчание, също като последния път. Дразненето й само щеше да доведе до още повече ограничения. Егвийн нямаше да се унизи, но нямаше и да обиди Елайда. Щеше да я остави да си мисли каквото си иска.