— Ще ядеш ли? — попита Кацуан.
— Ще те убия — заяви спокойно Семирага. — Първо теб, преди всички други. Ще ги накарам да слушат писъците ти.
— Разбирам — отвърна Кацуан. — Сарийн, иди кажи на трите Сестри отвън да влязат. — Помълча замислено. — Видях и няколко слуги да почистват стаите в другия край на коридора. Доведи ми и тях, ако обичаш.
Сарийн кимна и изтича навън. Кацуан седна в стола й, после запреде нишки Въздух и надигна Семирага. Елза и Ериан надникнаха любопитно в стаята. После пристъпиха вътре, Сарийн след тях. Малко след това влезе Дайгиан с петима слуги: три домански жени с престилки, слаб мъж със зацапани от боядисването на дъсчените стени пръсти и едно ратайче. Чудесно.
Щом влязоха, Кацуан обърна Семирага с нишките Въздух и я нагласи на коляното си. И започна да пердаши с ръка Отстъпничката по задника.
Отначало Семирага се държеше. След това започна да кълне. После засипа закани. Кацуан продължаваше, ръката започна да я боли. Заплахите на Семирага преминаха във вой на гняв и болка. Слугинчето с храната се върна в разгара на всичко това, за още по-голям срам на Семирага. Айез Седай гледаха зяпнали.
— Така — каза Кацуан след още малко бой. — Ще ядеш ли?
— Ще намеря всички, които си обичала някога — изломоти Отстъпничката със сълзи в очите, — и ще ги накарам пред тебе да се изядат едни други. Ще…
Кацуан цъкна с език и я подхвана отново. Всички в стаята гледаха стъписани и смълчани. Семирага започна да реве — не от болката, а от унижението. Това бе ключът. Семирага не можеше да бъде надвита с болка или с убеждение — но унищожаването на образа й, това в ума й щеше да е по-ужасно от всякакво наказание. Точно както щеше да е за Кацуан.
След още няколко минути Кацуан спря ръката си, отпусна сплитовете, които държаха Семирага неподвижна, и пак попита:
— Ще ядеш ли?
— Да…
Кацуан я пусна и Семирага буквално се свлече от скута й, запълзя по пода и започна да яде боба.
— Тя е човек — каза Кацуан и погледна другите. — Просто човек, като всеки от нас. Има си тайни, но всяко детенце може да си има тайни, които отказва да каже. Запомнете това.
Стана и тръгна към вратата. Спря до Сарийн, която гледаше изумена как Отстъпничката ближе боба от пода.
— Би могла да започнеш да носиш тук четка за коса — подхвърли Кацуан. — Няма да ти натежи много.
Сарийн се усмихна.
— Да, Кацуан Седай.
„Така — помисли си Кацуан на излизане от стаята. — Какво да правим сега с ал-Тор?“
— Милорд — каза Грейди и потърка с длан грубоватото си лице, — не мисля, че разбирате.
— Тогава ми обясни.
Перин стоеше на склона, загледан надолу към огромното множество бежанци и войници. Пъстри палатки с всевъзможна големина и направа — островърхи айилски шатри, разноцветни широки павилиони на кайриенци, двуостри войнишки — се вдигаха навсякъде: хората се подготвяха за нощуване.
Както се беше надявал, Шайдо Айил не се бяха впуснали в преследване. Бяха позволили на армията му да се оттегли, но съгледвачите му бяха донесли, че са се приближили да разузнаят града. Тъй или иначе, това означаваше, че Перин разполага с време. Време за отдих, време да се отдалечи, време — както се беше надявал — да прехвърли далече с портали повечето от тези бежанци.
Светлина, колко много бяха! Хиляди и хиляди, истински кошмар за координиране и управление. Последните му няколко дни бяха запълнени с безкраен поток от оплаквания, възражения, присъди и бумаги. Откъде намираше Балвер толкова много хартия? Тя обаче като че ли задоволяваше много от хората, които идваха при Перин. Отсъжданията и разрешаването на спорове им изглеждаха много по-официални, щом са нахвърляни на хартия. Балвер пък твърдеше, че на Перин му трябвал и печат.
Работата го отвличаше, което беше добре. Но Перин знаеше, че няма да може да изтласка настрана проблемите си задълго. Ранд го теглеше на север. Перин трябваше да тръгне за Последната битка. Нищо друго нямаше значение.
И все пак същата тази негова склонност — да пренебрегва всичко друго освен целта си — се бе оказала източник на много неприятности по време на освобождаването на Файле. Трябваше някак да намери равновесие. Трябваше да реши за самия себе си дали иска да води тези хора. Трябваше да сключи мир с вълка в себе си, със звяра, който се разбесняваше, щом влезеше в битка.
Но преди да може да направи всичко това, трябваше да върне бежанците по домовете им. А това се оказваше проблем.
— Имаше време да си починеш, Грейди — каза Перин.