Войната в Сеанчан нямаше да свърши бързо. Но свършеше ли, победителят (той или тя) несъмнено щеше да се самоиздигне на Кристалния трон. И тогава щеше да има двама водачи на Сеанчанската империя, разделени от океана и обединени от желанието да се унищожат. Никой от двамата не можеше да позволи другият да живее.
„Ред — помисли Тюон и почука с лакирания си в синьо нокът облегалката от черно дърво. — Ред трябва да се излъчва от мен. Ще донеса спокойствие и мир на изтерзаните от бури.“
— Селусия е моята Истинореча — обяви тя на залата. — Нека бъде оповестено сред Кръвта.
Това заявление бе очаквано. Селусия сведе глава в знак на приемане, макар да не беше искала никакво друго назначение, освен да служи и да пази Тюон. Нямаше да се зарадва на този пост. Но също така беше искрена и пряма. Щеше да е великолепна Истинореча.
Този път поне Тюон можеше да е сигурна, че Истиноречата й не е от Отстъпниците.
Вярваше ли на разказа на Фалендре все пак? Това минаваше всякакви граници на достоверност. Звучеше като някоя от чудатите приказки на Матрим за въображаеми същества, които дебнат в мрака. И все пак другите сул-дам и дамане бяха потвърдили версията на Фалендре.
Някои факти поне изглеждаха недвусмислени. Анат беше действала със Сурот. Сурот — след известно убеждаване — беше признала, че се е срещала с една от Отстъпниците. Или поне мислеше, че се е срещала. Не беше знаела, че Отстъпницата всъщност е Анат, но като че ли разкритието й се беше сторило правдоподобно.
Независимо дали наистина беше Отстъпница, Анат се беше срещнала с Преродения Дракон, представяйки се за Тюон. И се беше опитала да го убие. „Ред — помисли Тюон, като запази лицето си безизразно. — Аз олицетворявам реда.“
Махна рязко на Селусия, която все още беше нейният Глас — и нейната сянка — освен добавената отговорност на Истинореча. Когато заповядваше на много по-низшите от нея, Тюон първо щеше да предава думите си на Селусия, а тя след това щеше да ги изрича.
— Повелява ти се да го въведеш — каза Селусия на един да’ковале до трона. Мъжът се наведе, опря главата си в пода, изправи се, забърза към другия край на голямата зала и отвори вратата.
Беслан, кралят на Алтара и Висш трон на Дома Мицобар, беше тънък и строен младеж с черни очи и коса. Имаше маслинената кожа, обичайна за хората на Алтара, но се беше облякъл в стил, предпочитан от Кръвта — широки жълти панталони и къс жакет с висока яка с жълта риза отдолу. Кръвта бяха оставили проход по средата на помещението и Беслан тръгна по него, навел очи. Щом стигна до определеното място, падна на колене и ниско се поклони. Съвършеният образ на верен поданик, освен тънката златна корона на главата му. Тюон даде знак на Селусия и Истиноречата каза високо:
— Повелява ти се да станеш.
Беслан се изправи, макар да задържа погледа си надолу. Беше чудесен актьор.
— Щерката на Деветте луни изразява съболезнованията си за твоята загуба — каза му Селусия.
— Предавам й своите за нейната загуба — отвърна той. — Моята скръб е само вощеница пред големия пламък, изгарящ народа на Сеанчан.
Беше прекалено раболепен. Той беше крал. Не се изискваше да се кланя чак толкова. Беше равен на мнозина от Кръвта.
Можеше да повярва, че просто угодничи пред жената, която предстоеше да стане императрица. Но знаеше твърде много за нрава му, от шпиони и дочути тук-там неща.
— Щерката на Деветте луни желае да узнае причината, поради която си престанал да провеждаш дворцови заседания — каза Селусия, като гледаше движещите се ръце на Тюон. — Тя намира за притеснително, че народът ти не може да получи аудиенция със своя крал. Смъртта на майка ти бе трагична и шокираща, но кралството ти се нуждае от теб.
Беслан се поклони.
— Моля уведомете я, че не смятах за уместно да се изтъквам над нея. Не съм сигурен как трябва да действам. Не исках да я оскърбя.
— Сигурен ли си, че това е истинската причина? — Огласи Селусия. — Да не би да е защото замисляш въстание срещу нас и нямаш време за другите си задължения?
Беслан вдигна очи и я зяпна стъписано.
— Ваше величество, аз…
— Не трябва да изричаш повече лъжи, дете на Тилин — каза му Тюон пряко, с което предизвика изненадани ахкания от страна на Кръвта. — Зная нещата, които си казал на генерал Хабигер и на твоя приятел лорд Малалин. Зная за тайните ви срещи в подземието на Трите звезди. Зная за всичко това, крал Беслан.
В залата се възцари тишина. Беслан наведе глава за миг, а след това, изненадващо, се изправи и я погледна право в очите. Изобщо не бе предполагала, че у този кротък младеж има толкова кураж.
— Няма да позволя моят народ да…