— Прероденият Дракон няма да реагира добре на този набег — каза Тюон на Галган. — Той не е ли свързан с тези марат-дамане?
— Според някои донесения — отвърна Галган. — Според други е във вражда с тях. Според трети те са негови пионки. Лошото ни разузнаване в тази област снишава очите ми, Най-висша. Не съм успял засега да отсея лъжите от истините. Докато не разполагаме с по-добра информация, трябва да допуснем най-лошото — че този набег много ще го разгневи.
— И въпреки това смятате, че си заслужава?
— Да — заяви Галган без колебание. — Ако тези марат-дамане са свързани с Преродения Дракон, значи имаме още по-голямо основание да ударим сега, преди да ги е използвал срещу нас. Може би набегът ще го разгневи — но също така ще го отслаби, което ще ви постави в по-добра позиция за преговорите с него.
Тюон кимна замислено. Несъмнено това беше трудното решение от поличбата. Но изборът й изглеждаше съвсем очевиден. Изобщо не беше трудно решение. Всички марат-дамане в Тар Валон трябваше да бъдат окаишени и това беше великолепен начин да се отслаби съпротивата срещу Всепобедната армия с един-единствен мощен удар.
Но поличбата говореше за трудно решение. Тя даде знак на Селусия.
— Има ли някой в залата, който не одобрява този план? — попита Гласът. — И кой би предложил възражение на предложеното от генерал Юлан и хората му?
Кръвта в залата се заозъртаха. Беслан като че ли се размърда, но не се обади. Досега алтарците не бяха възразявали на окаишването на техните марат-дамане. Изглежда, хранеха недоверие към способните да преливат. Не бяха толкова благоразумни като в Амадиция, където тези Айез Седай бяха обявени извън закона, но не бяха и дружелюбни към тях. Беслан нямаше да възрази на един удар срещу Бялата кула.
Тя се отпусна в стола и зачака… За какво? Може би не това бе трудното решение, за което предупреждаваше поличбата. Отвори уста, за да заповяда да продължат с организирането на набега, но в този момент отварянето на вратите я накара да спре.
Воините от Гвардията на Смъртната стража, които пазеха вратите, се отдръпнаха, за да пропуснат служещия в коридора со’джин. Ма’комбе, мъж с яки мишци, се поклони ниско, черната плитка над дясното му рамо се смъкна и докосна плочките на пода.
— Ако Щерката на Деветте луни благоволи, лейтенант-генерал Тилий Кирган моли за аудиенция.
Галган изглеждаше изненадан.
— Какво има? — попита го Тюон.
— Не знаех, че се е завърнала, Най-висша Щерко — каза той. — Най-смирено бих посъветвал да й се разреши да говори. Тя е сред най-добрите ми офицери.
— Може да влезе — Огласи Селусия.
Влезе мъж да’ковале с бял халат, последван от жена с броня — държеше шлема си под мишница. Тъмнокожа, с къдрава черна коса, полепнала по черепа, висока и мършава. Косата й бе прошарена с бяло на слепоочията. Застъпващите се плочки на бронята й бяха нашарени с червен, жълт и син лак и скърцаха, докато вървеше. Беше само от Низшата кръв — издигната наскоро по заповед на генерал Галган, — но я бяха уведомили за това посредством ракен. Носеше косата си обръсната само на един пръст ширина от двете страни.
Около очите й имаше червени кръгове от умора, а ако се съдеше по миризмата на пот и на кон, която лъхна от нея, след пристигането си в града идваше направо при Тюон. След нея в залата влязоха няколко по-млади войници, също изтощени; един носеше голям кафяв чувал. Щом стигнаха до мястото за преклонение — червено каре плат, — всички се смъкнаха на колене. Обикновените войници опряха чела в пода. Тилий понечи да ги последва, но спря. Все още не беше свикнала, че е от Кръвта.
— Очевидно е, че сте уморена, воин — Огласи Селусия. Тюон се наведе напред. — Предполага се, че имате много важна новина?
Тилий се надигна на едно коляно и даде знак с ръка. Войникът с кафявия чувал се изправи на колене и го вдигна. Видя се, че отдолу е зацапан с тъмна засъхнала кръв.
— Ако Най-висшата Щерка благоволи — каза Тилий, умората й пролича и в гласа й. Кимна на войника и той отвори чувала и изсипа съдържанието му на пода. Главите на няколко животни. Глиган, вълк и… ястреб? Тюон се смрази. Ястребовата глава беше голяма колкото човешка. Може би дори по-голяма. Но в тези глави имаше нещо… сбъркано. Бяха ужасно… изопачени.
Можеше да се закълне, че ястребовата глава, която се изтъркаля така, че лицето се виждаше ясно, има човешки очи. И… другите глави имаха… също човешки черти. Тюон едва потисна трепета си. Що за грозна поличба беше това?