— Нечестиви същества са, спор няма — каза Талманес унило. Талманес рядко се усмихваше.
— Накрая — продължи Мат почти на себе си — ще си останал без никакви монети, с няколко списъка задачи за свършване и какви дрехи да обличаш, и главата те цепи. И седиш там, зяпнал масата, и почваш да се чудиш дали все пак на тия зарове няма двойки в края на краищата. Ако не за друго, поне за да не се побъркаш съвсем. Това е да се разбереш с една жена, казвам ти.
— И ти го направи. Накрая.
— Не се майтапиш с мен, нали?
— Е, Мат! — каза кайриенецът. — Знаеш, че никога не бих направил такова нещо.
— Толкова по-зле — измърмори Мат и го изгледа подозрително. — Малко смях щеше да ми дойде добре. — Погледна през рамо. — Ванин! Къде на пъпчивия задник на Тъмния сме?
Дебелият бивш конекрадец вдигна глава. Яздеше зад Мат и носеше карта на района, нагласена на дъска, за да може да я чете в седлото. Взираше се в тая проклета карта още от сутринта. Мат го беше помолил кротко да ги преведе през Муранди, не да ги изгуби из планините за месеци!
— Онова там е Заслепителя — каза Ванин и посочи с дебелия си пръст към една височина с плосък връх, едва видима зад върховете на боровете. — Така мисля поне. Би могло да е и връх Сардлен.
Ниският хълм не приличаше много на връх. Даже сняг почти нямаше по него. Разбира се, малко „планини“ тук бяха впечатляващи, не и ако ги сравни човек с Мъгливите планини близо до Две реки. Тук, на североизток от хребета Дамона, се простираха ниски планински подножия. Беше труден терен, но преодолим, особено ако човек е решен. А Мат беше решен. Решен да не го заклещят пак сеанчанците, решен да не го види никой, който не трябва да го види тук. Твърде много беше платил вече на касапина. Искаше да се махне от тази проклета страна, която беше като клуп на шията му.
— Е — рече Мат и дръпна юздите на Пипс, за да се изравни с Ванин. — Кой от двата все пак? Май пак трябва да питаме майстор Ройдел.
Картата беше на майстора картограф. Всъщност само благодарение на него бяха успели да намерят този стар път. Но Ванин настояваше той да води четата — картограф не било същото като съгледвач. Не можело един прашасал картограф да го сложиш да ти показва пътя, настояваше Ванин.
Всъщност майстор Ройдел наистина нямаше много опит като водач. Той беше учена глава, академик. Можеше да ти обясни една карта съвършено, но му беше трудно да разбере къде са също като на Ванин, след като този път беше толкова накъсан и разнебитен, боровете се издигаха толкова високо, че скриваха ориентирите, а върховете на хълмовете бяха почти еднакви.
Разбира се, имаше го и това, че Ванин изглеждаше заплашен от присъствието на картографа, сякаш се притесняваше, че ще изгуби поста си на водач на Мат и Бандата. Мат изобщо не беше очаквал такива чувства от дебелия конекрадец. Може би това щеше да е достатъчно, за да го развесели, ако не бяха загубили толкова проклето време.
Ванин се навъси.
— Мисля, че трябва да е Сардлен. Да. Той трябва да е.
— Което значи, че…?
— Което значи, че продължаваме по пътя — отвърна Ванин. — Същото, което ти казах преди час. Не можем скапано да подкараме цяла армия през толкова гъста гора, нали? Което пък означава, че оставаме на пътя.
— Само питам — каза Мат и дръпна периферията на шапката си да се заслони от слънцето. — Един командир трябва да пита такива неща.
— Трябва да продължим напред — каза Ванин и се навъси. Падаше си по въсенето. — Ако това наистина е Сардлен, би трябвало да има голямо село на час-два по-натам. Сигурно ще мога да го мерна от следващото възвишение.
— Върви тогава — каза Мат. Имаха съгледвачи напред, разбира се, но никой не беше толкова добър като Ванин. Въпреки големината си човекът можеше да се приближи толкова близо до вражеско укрепление, че да преброи космите по брадите на лагерната стража и изобщо да не го видят. Може би и да духне с яхнията им също така.
Ванин поклати глава и отново погледна картата.
— Всъщност, като си помисля — измърмори, — може и да е връх Фавленд… — Пришпори коня си в галоп и се отвя напред.
Мат въздъхна, смуши Пипс и настигна Талманес. Кайриенецът поклати глава. Дръпнат човек можеше да е тоя Талманес. Когато се запознаха, Мат беше решил, че е все сърдит, че изобщо не може да му е весело от нищо. Променил си беше мнението обаче. Талманес не беше сърдитко, просто си беше сдържан. Но понякога като че ли проблясваха искрици в очите му, сякаш се смееше на света, въпреки тая вечно начумерена физиономия.