Днес беше с червено палто, обшито със златно, лобът му беше обръснат и напудрен по кайриенската мода. Изглеждаше адски нелепо, но кой беше Мат, че да съди? Талманес можеше да има ужасен вкус за мода, но беше верен офицер и свестен човек. Освен това разбираше от вино.
— Не гледай толкова мрачно, Мат — каза Талманес и изпуфка с обкованата си със злато лула. Откъде ли я беше намерил, впрочем? Мат не помнеше да я е виждал. — Хората ти са с пълни тумбаци и с пълни кесии и току-що спечелиха голяма победа. Какво повече може да иска един войник?
— Погребахме хиляда души — отвърна Мат. — Никаква победа не е това.
Спомените в главата му — ония, дето не бяха негови — казваха, че трябва да е горд. Битката наистина беше минала добре. Но все пак си оставаха онези мъртви, които бяха разчитали на него.
— Винаги има загуби — изтъкна Талманес. — Не бива да им позволяваш да те гризат, Мат. Случва се.
— Ако не се биеш, няма загуби.
— Защо тогава влизаш толкова често в бой?
— Бия се само когато не мога да го избегна! — сопна се Мат. Кръв и кървава пепел, наистина се биеше само когато му се наложеше. Когато го заклещеха в капан! Но защо това му се случваше непрекъснато?
— Щом казваш — отвърна Талманес, извади лулата от устата си и почти му навря дръжката в очите като пръст. — Но нещо те нервира. И това нещо не са хората, които загубихме.
Проклети благородници. Дори ония, които човек можеше да търпи, като Талманес, винаги си въобразяваха, че всичко знаят.
Но пък самият той също вече беше благородник. „Не мисли за това“ — каза си. Талманес цели пет дни го беше наричал „ваше височество“, докато накрая Мат не побесня и не му кресна — големи педанти бяха кайриенците с ранговете.
Когато разбра какво означава бракът му с Тюон, Мат се изсмя, но това беше горчив смях на неверие. А всички го наричаха късметлия. Добре, защо късметът не беше му помогнал да избегне тази съдба? Проклет Принц на Гарваните? Какво трябваше да означава това?
Е, точно сега трябваше да се грижи за хората си. Погледна през рамо и огледа редиците конници. Стрелците с арбалети яздеха в ариергарда. Бяха хиляди от едните и от другите, макар Мат да им беше заповядал да приберат знамената. Едва ли щяха да срещнат много пътници в този пущинак, но ако някой все пак ги видеше… Мат не искаше излишни приказки.
Щяха ли сеанчанците да го подгонят? Двамата с Тюон знаеха, че вече са на противоположни страни, а тя беше видяла на какво е способна армията му.
Обичаше ли го тя? Беше се оженил за нея, но сеанчанците не разсъждаваха като нормални хора. Беше останала негова плячка, понасяла беше плена си, не се и опита да избяга. Но той изобщо не се съмняваше, че ще тръгне срещу него, ако реши, че така ще е по-добре за империята й.
Да, беше изпратила хора след него, макар възможната гонитба изобщо да не го притесняваше толкова, колкото че може да не стигне жива и здрава до Ебу Дар. Някой беше предложил куп пари за главата на Тюон. Онзи сеанчански предател, пълководецът на армията, която Мат беше унищожил. Сам ли беше действал? Имаше ли и други? В какво беше оставил Тюон да се въвлече, като я пусна?
Тези въпроси го глождеха.
— Трябваше ли да я пусна да замине, как мислиш? — изтърси неволно.
Талманес сви рамене.
— Ти даде думата си, Мат, и смятам, че онзи якият сеанчански тип с твърдия поглед и с черната броня нямаше да реагира добре, ако се беше опитал да я задържиш.
— Все пак може да е в опасност — измърмори Мат повече на себе си, все още загледан назад. — Не трябваше да я изпускам от очи. Глупава жена.
— Мат — рече Талманес и отново го посочи с лулата си. — Изненадваш ме. Започваш да говориш точно като съпруг, човече.
Това го сепна. Извърна се рязко на седлото.
— Какво? Какво значи това?
— Нищо, Мат. Просто си рекох, както се занасяш по нея…
— Не се занасям — сопна се Мат и дръпна периферията на шапката си, после оправи шала си. Медальонът тежеше успокоително на гърдите му. — Просто съм притеснен. Нищо повече. Тя знае много за Бандата и би могла да издаде силите ни.
Талманес сви рамене и изпуфка с лулата. Пояздиха известно време в мълчание. Боровите иглички шепнеха на вятъра, от време на време Мат чуваше женски смях отзад, където на малка група яздеха Айез Седай. При все че се мразеха и в червата, обикновено се държаха чудесно помежду си, когато можеха да ги видят други. Но както беше казвал на Талманес, жените са врагове помежду си само докато наблизо няма някой мъж, срещу когото да се съюзят.
Слънцето все така беше затулено от проклетите облаци. От няколко дни не се беше показвало. Ама изобщо. От също толкова време не беше виждал и Тюон. Двете неща се съчетаваха в главата му. Дали имаше връзка помежду им?