С Джолайн бяха Едесина, от Жълтата Аджа, и Теслин, от Червената. Едесина беше доста приятна на вид, ако изключиш лишеното от възраст лице, но иллианката Теслин беше апетитна горе-долу колкото суха съчка. Да не говорим, че беше кокалеста и свадлива като проскубана котка. Но пък беше умна, а и Мат беше забелязал, че се отнася към него с известен респект. Респект от Червена, моля ви се!
Все пак, от начина, по който го изгледаха, щом стигнаха до челото на колоната, човек така и нямаше да разбере, че му дължаха живота си. Ей така е то с жените. Спасиш й живота и тя неизбежно ще заяви, че щяла сама да си го спаси, тъй че не ти дължи нищо. И ще те сгълчи отгоре на това, че си й объркал плановете.
Защо изобщо си направи труда? Да го изгори дано, някой ден щеше да се направи на тарикат и да остави следващите тъпанарки да реват в оковите си.
— Какво стана? — кресна Джолайн на Ванин. — Успя ли да определиш най-после къде сме?
— Че как — отвърна Ванин и се почеса най-невъзмутимо. Биваше го тоя Ванин. Мат се усмихна. На никого не цепеше басма, даже на Айез Седай.
Джолайн се взря в очите на Ванин, надвиснала като водоливник от каменната стена на имението на някой благородник, и той все пак се предаде:
— В смисъл, определих, Джолайн Седай.
Усмивката на Мат се стопи. „Проклятие, Ванин!“
— Чудесно — каза Джолайн. — И пред нас има село, както чух? Най-после може би ще намерим някой приличен хан. Няма да ми дойде зле нещо по-свястно от този буламач, дето грубияните на Каутон наричат „храна“.
— Хайде сега — намеси се Мат, — това да не е…
— Колко далече сме от Кемлин, господин Каутон? — намеси се Теслин. Правеше всичко възможно да пренебрегне Джолайн. Двете напоследък сякаш се бяха хванали за гърлата — по най-хладнокръвния и външно дружелюбен начин, разбира се. Айез Седай не се дърлеха. Бяха се докачили веднъж, че беше нарекъл „дискусията“ им „дърлене“. Нищо, че Мат си имаше сестри и много добре знаеше как изглежда едно хубаво дърлене.
— Какво каза сутринта, Ванин? — попита Мат и го погледна. — На двеста левги някъде?
Ванин кимна. Планът беше първо да се запътят към Кемлин, защото Мат трябваше да се срещне с Естеан и Дерид и да осигури нужната информация и продоволствие. След това щеше да си изпълни обещанието към Том. Кулата на Генджей можеше да почака още няколко недели.
— Двеста левги — каза Теслин. — Колко време ще ни трябва да стигнем?
— Ами… зависи — отвърна Ванин. — Лично аз бих се оправил за малко повече от неделя, ако съм сам, с два добри коня за смяна и минавам през познат терен. Цялата армия обаче, през тия хълмове по тоя разнебитен път? Двайсет дни. Може би малко повече.
Джолайн се обърна към Мат и го изгледа въпросително.
— А, не — заяви той. — Изключено, Джолайн. Яздим всички заедно.
Тя се намръщи недоволно.
— Вие обаче спокойно можете да продължите сами — продължи Мат. — Това важи за всяка от вас. Вие, Айез Седай, не сте мои пленнички. Напуснете когато поискате, стига да вървите на север. Няма да рискувам да тръгнете назад и да ви хванат сеанчанците.
Ех, че хубаво щеше да е да си е пак само с Бандата, без да му се мяркат никакви Айез Седай пред очите! Ах, да можеше.
Теслин изглеждаше замислена. Джолайн я погледна, но Червената с нищо не издаде дали е готова да напусне, или не. Едесина обаче се поколеба, след което кимна на Джолайн. Беше готова.
— Много добре — каза Джолайн високомерно. — Ще е добре да сме по-далече от грубостта ти, Каутон. Приготви ни, да речем, двайсет коня и ще си тръгнем.
— Двайсет?!
— Да. Твоят човек нали каза, че ще му трябват два коня, за да вземе разстоянието в разумен срок. За да може да ги сменя.
— Като ви гледам, сте две. — На Мат му закипя отвътре. — Това означава четири коня. Мислех, че си достатъчно умна, за да направиш тази сметка, Джолайн. — И добави, по-тихо: — С малко напъване.
Джолайн се ококори, а Едесина го погледна стъписана. На лицето на Теслин се изписа явно разочарование. Талманес изпуфка изненадано с лулата.
— Онзи твой медальон те прави безочлив, Матрим Каутон — каза хладно Джолайн.
— Устата ми ме прави безочлив, Джолайн — отвърна Мат с въздишка и опипа с пръсти медальона, скрит под хлабаво вързаната му риза. — Медальонът само ме прави искрен. Все пак би ли ми обяснила защо трябва да вземете двайсет от моите коне, след като бездруго едва стигат за хората ми?