Мат не отвърна нищо, само дръпна отново периферията на шапката си.
— Сигурен съм, че тя ще се оправи чудесно, Мат — продължи Талманес с по-мек тон. — Кралска особа е. Те знаят как да се грижат за себе си. А и си има войници, да я пазят. Да не говорим за огиерите. Огиери воини! Кой би си помислил такова нещо? Ще се оправи.
— Приключихме с тоя разговор — каза Мат и намести копието си така, че да го държи изправено, е извитото острие към невидимото слънце горе и тъпия край в каишката за пиката отстрани на седлото.
— Аз само…
— Край. Нямаш повече табак, нали?
Талманес въздъхна.
— Беше последната щипка. Хубав табак — от Две реки. Единствената кесия, която съм виждал от доста време. Подарък от крал Редран, и лулата също.
— Сигурно те е ценил високо.
— Беше добра работа, честна — отвърна Талманес. — И ужасно досадна. Не като да яздя с теб, Мат. Добре, че се върна, с грубостта и всичко. Но приказките ти за храната с Айез Седай наистина ме притесниха.
Мат кимна и попита:
— Как сме с порционите?
— Зле.
— Ще купим каквото можем в селото. Пари поне имаме, нали?
Едно малко село едва ли щеше да има достатъчно продоволствие за цялата армия. Но според картите скоро щяха да навлязат в по-гъсто населени земи. В тези райони човек можеше да мине през едно-две села на ден, ако пътува достатъчно бързо. За да не спираш, скубеш и изкупуваш малкото, което можеш, във всяко село, през което минеш. Фургон товар тук, волска кола там, едно-две бурета ябълки пътьом от някоя ферма. Седем хиляди гърла наистина бяха много, но пък един добър командир знае как да използва и шепа зърно.
— Да, но селяните дали ще продават? — попита Талманес. — Докато пътувахме да те срещнем, подивяхме, докато намерим някой да ни продаде храна. Напоследък наистина трудно се намира. Става оскъдна, където и да идеш и колкото и пари да имаш.
Адски вярно. Мат скръцна със зъби и веднага се ядоса на себе си, че го е направил. Добре, може би наистина беше малко изнервен. Не заради Тюон обаче.
Все едно, трябваше да се отпусне. А онова селце отпред… как го нарече Ванин? Хиндерстап?
— Колко пари имаш?
Талманес се намръщи.
— Две златни марки и кесия сребърни корони. Защо?
— Не стигат — рече Мат и се почеса по брадичката. — Ще трябва да прибегнем и до личното ми ковчеже. Може би да го вземем цялото. — Обърна Пипс. — Хайде.
— Чакай, Мат — рече Талманес, дръпна юздите и подкара след него. — Какво точно си намислил?
— Най-учтиво ще приемеш предложението ми да идем да се позабавляваме в кръчмата — каза Мат. — И междувременно да съберем продоволствие. Ако късметът ми е с мен, ще минем и без пари.
Ако Егвийн и Нинив бяха тук, щяха да му скъсат ушите и да му кажат да не е посмял да прави такова нещо. Тюон сигурно щеше да го погледне с любопитство и след това да му каже нещо, от което щеше да се почувства засрамен чак в ботушите си.
Хубавото с Талманес обаче беше, че той просто пришпори коня си със стоическа физиономия и с очи, издаващи съвсем леко веселие.
— Е, трябва да го видя това, няма начин!
Глава 21
Жар и пепел
Перин отвори очи и се намери увиснал във въздуха.
Зарита. Отгоре кипяха черни облаци, тъмни и злокобни. Отдолу се беше ширнала обрулена от ветровете кафява тревиста равнина, без никакви следи от хора. Никакви палатки, пътища, никакви дири дори.
Не падаше. Просто висеше в небето. Инстинктивно загреба с ръце все едно да заплува, докато умът му се мъчеше да осмисли обърканата гледка.
„Вълчият сън — помисли си. — Аз съм във вълчия сън. Легнах да спя с надеждата, че ще дойда тук.“
Висеше на стотици стъпки над земята.
Изведнъж покрай него профуча фигура със сива козина, носеше се на дълги отскоци. Полетя надолу и кацна сред полето с лекота.
— Скокливец!
„Скачай долу, Млади бико. Скачай. Безопасно е.“ Както винаги, посланието от вълк дойде като смесица от миризми и образи. Перин ставаше все по-добър и по-добър в тълкуването им — меката пръст бе земната твърд, напористият вятър изразяваше скокове, мирисът на облекчение и спокойствие известяваше, че няма защо да се бои.
— Но как?
„Преди ти все тичаше напред, като току-що отбито кутре. Скачай. Скачай долу!“ Далече долу Скокливец клечеше сред полето и се хилеше нагоре към Перин.
Перин стисна зъби и измърмори една-две ругатни към инатливите вълци. Струваше му се, че мъртвите пък бяха особено безразсъдни. Макар че Скокливец беше прав. Скачал беше преди в това място, макар и никога от небето.
Вдиша дълбоко, затвори очи и си представи, че скача. Въздухът изсвистя покрай него с внезапен напор, после стъпалата му удариха в меката пръст. Отвори очи. Грамаден сив вълк, покрит с белези от много битки, клечеше до него, широката равнина беше обрасла с диво просо, примесено със стръкове висока тънка трева. Раздвижени от вятъра бодливи стръкове затъркаха Перин по ръцете и го досърбя. Тревите миришеха много сухо, като сено, оставено в плевник за зимата.