Някои неща бяха преходни тук, във вълчия сън. В един момент до краката му лежаха купища жълта шума, в следващия ги нямаше. Всичко миришеше някак смътно — все едно, че не беше съвсем тук.
Погледна нагоре. Небето беше бурно. Обикновено облаците в това място бяха също толкова преходни като другите неща. Можеше да е съвсем облачно. След това, с едно мигване на очите, можеше изведнъж да стане ясно. Този път тъмните буреносни облаци останаха. Кипяха, завъртаха се, бели резки на мълнии просветваха между тях. Но мълниите не падаха на земята и не вдигаха никакъв шум.
Равнината беше странно безмълвна. Облаците загръщаха злокобно цялото небе. И не се махаха.
„Последният лов иде. — Скокливец вдигна очи към небето. — Ще бягаме заедно значи. Освен ако спим.“
— Да спим? А Последният лов?
„Той иде — съгласи се Скокливец. — Ако Сенкоубиеца падне в тази буря, всички ще спим вечно. Остане ли жив, ще ловуваме заедно. Ти и ние.“
Перин потърка брадичка, докато се мъчеше да осмисли посланието от образи, миризми, звуци и чувства. Непонятно му беше.
Но беше тук все пак. Искал беше да дойде и бе решил да получи някои отговори от Скокливец, ако може. Хубаво беше, че отново вижда Скокливец.
„Бягай“ — отпрати Скокливец. Посланието му не беше тревога. Беше предложение. Да тичаме заедно.
Перин кимна и затича през тревите. Скокливец пое на дълги отскоци до него и отпрати насмешка. „Два крака, Млади бико? Два крака са бавни!“ Това послание бе образ на залитащи хора, препъващи се заради дългите си глупави крака.
Перин се поколеба.
— Трябва да се владея, Скокливец. Когато в мен влезе вълкът… правя опасни неща.
Вълкът извърна глава, без да спира да тича през обраслото с високи треви поле. Стръковете пращяха и дращеха. Стигнаха дивечова диря и завиха по нея.
„Бягай“ — подкани го Скокливец, явно озадачен от колебанието му.
— Не мога — отвърна Перин и спря. Скокливец се обърна и с няколко скока се върна при него. Миришеше смутено.
— Скокливец, плаша се от себе си — каза Перин. — Когато изгубя самообладание. Първият път, когато ми се случи, беше точно след като срещнах вълците. Трябва да ми помогнеш да го разбера.
Скокливец просто продължи да го гледа, с провиснал от устата език, с леко разтворени челюсти.
„Защо правя това?“ — помисли си Перин и поклати глава. Вълците не разсъждаваха като хората. Имаше ли значение какво мисли Скокливец за всичко това?
„Ще ловуваме заедно“ — прати Скокливец.
— А ако не искам да ловувам с теб? — каза Перин. Сърцето му се сви, щом го изрече. Харесваше това място, вълчия сън, колкото и опасен да беше. Имаше чудесни неща в преживяното, след като бе напуснал Две реки.
Но не можеше да продължава да губи контрол. Трябваше да намери баланс. Захвърлянето на брадвата бе променило нещата. Брадвата и чукът бяха различни оръжия — едното можеше да се използва само за убиване, докато другото предлагаше избор.
Но трябваше да стане добър в този избор. Трябваше да се владее. А първата стъпка като че ли беше да овладее вълка в себе си.
„Бягай с мен, Млади Бико — отпрати Скокливец. — Забрави тези мисли. Бягай като вълк.“
— Не мога — каза Перин. Обърна се и огледа равнините. — Но трябва да опозная това място, Скокливец. Трябва да се науча да го използвам, да го владея.
„Хора! — Послание с миризма на пренебрежение и гняв. — Власт. Винаги власт.“
— Искам да ме научиш — каза Перин и отново се обърна към вълка. — Искам да владея това място. Ще ми покажеш ли как?
Скокливец седна на задницата си.
— Добре. Ще потърся други вълци, които ще искат.
Обърна се и закрачи по дирята. Не познаваше мястото, но беше научил, че вълчият сън е непредсказуем. Това поле с високата до кръста трева и горичките тис можеше да е навсякъде. Къде щеше да намери вълци? Потърси с ума си и откри, че тук е много по-трудно да го направи.
„Не искаш да бягаш. Но търсиш вълци. Защо си толкова труден, кутре?“ Скокливец клечеше пред него в тревата.
Перин изръмжа, после направи скок, който го изстреля на стотина крачки напред. Стъпи на тревата спокойно, все едно бе направил най-обикновена крачка.
А Скокливец отново беше пред него. Перин не го беше видял да скача. Преди миг стоеше на едно място, сега — на друго. Стисна зъби и потърси отново. За други вълци. Долови нещо далечно. Трябваше да се напрегне повече. Съсредоточи се, притегли още сила в себе си и успя да изтласка ума си още напред.