— Загинали от нашата ръка — каза тя, — или просто в битката, тези четирима се отнесоха доблестно с нас. Както биха казали айилците, имаме тох към тях. Не мисля, че може да се изплати. Но можем да ги помним. Лишените от братя и Девата проявиха към нас доброта, когато не бяха длъжни. Опазиха своята чест, когато други я изоставиха. Ако може да се намери изкупление за тях, и за нас, ще е това.
— Има един Лишен от братя в лагера на Перин — каза Ласайл. Пламъчетата на малката клада играеха в очите й. — Ниаген. Той е гай-шайн на Сюлин, Девата. Отидох да му кажа какво направиха другите за нас. Той е добър мъж.
Файле затвори очи. Ласайл навярно имаше предвид, че е отишла в постелята на този Ниаген. Това беше забранено за гай-шайн.
— Не можеш да заместиш Джорадин така — промълви тя и отвори очи. — Нито да отмениш това, което направи той.
— Знам — защити се Ласайл. — Но те бяха толкова пълни с хумор, въпреки ужасната ситуация. Имаше нещо в тях. Джорадин искаше да ме отведе в Триделната земя, да ме направи своя жена.
„А ти никога нямаше да го направиш — помисли си Файле. — Знам, че нямаше да го направиш. Но след като вече е мъртъв, разбираш възможността, която си изгубила.“
Добре, коя беше тя, че да упреква? Нека Ласайл да прави каквото си иска. Ако този Ниаген беше наполовина мъж, каквито бяха Ролан или другите, може би на Ласайл щеше да й е хубаво с него.
— Кинхуин едва беше започнал да ме търси — каза Алиандре — Знам какво желаеше, но така и не го поиска. Мисля, че се канеше да остави Шайдо и щеше да ни помогне да избягаме. Дори ако му бях отказала, щеше да ни помогне.
— Мартея ненавиждаше това, което правеха другите Шайдо — каза Арела. — Но остана с тях заради клана си. Умря заради тази вярност. Има и по-лоши неща, за които можеш да умреш.
— Мисля, че Ролан всъщност ме обичаше — промълви Файле, когато и последните въгленчета на малката клада угаснаха.
Това беше всичко.
Върнаха се в лагера. Миналото е поле от въглени и пепел, гласеше една стара салдейска поговорка, останки от огъня на някогашното сега. Тези въглени угаснаха зад нея. Но задържа късчето тюркоаз на Ролан. Не от съжаление, а за спомен.
Перин лежеше буден в тихата нощ, с мириса на платното на палатката и несравнимия мирис на Файле около него. Нея я нямаше. Беше задрямал, а сега я нямаше. Излязла беше. Може би до нужника.
Взря се в тъмното, мъчеше се да осмисли Скокливец и вълчия сън. Колкото повече мислеше за това, толкова по-голяма решимост го обземаше. Щеше да тръгне към Последната битка. А когато го направеше, искаше да може да владее вълка в себе си. Искаше или да се отърве от всички тези хора, които го следваха, или да се научи как да приема верността им.
Трябваше да вземе някои решения. Нямаше да са лесни, но щеше да ги вземе. Човек трябва да направи трудни неща понякога. Така е в живота. Това беше сбъркал в начина, по който се беше справил с плена на Файле. Вместо да взима решения, ги беше избягвал. Майстор Люхан щеше да е разочарован от него.
А това го доведе до друго решение, най-трудното от всички. Щеше да му се наложи да позволи на Файле да тръгне с него към опасността, може би отново да я изложи на риск. Беше ли решение това? Можеше ли да вземе такова решение? От самата мисъл, че тя ще е в опасност, отново му призля. Но щеше да се наложи да предприеме нещо.
Три проблема. Щеше да се изправи пред тях и щеше да реши. Но първо щеше да ги обмисли — всъщност нали точно това правеше. Човек е глупав, ако взима решения, без първо да обмисли.
Но решението да се изправи пред тези проблеми му донесе покой и той се обърна и отново се унесе в сън.
Глава 22
Последното възможно
Семирага седеше сама в стаичката. Бяха й взели стола и не й бяха дали фенер или свещ.
Поврага този проклет Век и проклетите му хора! Какво ли не беше готова да даде за светещи топки по стените. По нейно време не лишаваха затворниците от светлина. Разбира се, заключвала беше няколко от опитните си екземпляри в пълен мрак, но онова беше друго. Важно беше да открие какво въздействие ще има върху тях липсата на светлина. Тези тъй наречени Айез Седай, които я държаха тук, нямаха никакво разумно основание да я оставят на тъмно. Направиха го само за да я унизят.
Прибра ръце в скута си и се присви до дървената стена. Не заплака. Беше една от Избраните! Тъй че какво като я бяха принудили да се унизи? Не беше прекършена.
Но… глупавите Айез Седай вече не се отнасяха с нея като преди. Семирага не се беше променила, но те — да. Незнайно как с един замах онази проклета жена с паралитичната мрежичка в косата беше разбила авторитета й пред цялата им сган.