Как? Как толкова бързо бе изгубила самообладание? Потръпна, щом си спомни как онази я сложи на коленете си и я напляска. И пълното й равнодушие. Единственото чувство на лицето й беше леката досада. Беше се отнесла със Семирага — една от Избраните! — все едно, че едва заслужава внимание. Това я беше уязвило повече от ударите.
Това нямаше да се случи повече. Следващия път Семирага щеше да е готова за ударите и нямаше да им придаде никаква тежест. Това щеше да свърши работа, да. Нали?
Потръпна отново. Беше изтезавала стотици хора, хиляди може би, в името на знанието и на логиката. В изтезанието имаше смисъл. Можеш ясно да видиш от какво е съставена една личност, и то в много отношения, когато започнеш да я режеш. Една от любимите й фрази. Обикновено я караше да се усмихне.
Но този път — не.
Защо не й причиняваха болка? Счупени пръсти, рязане на плътта й, въглени в свивките на лактите й? Беше стегнала ума си за всяко от тези мъчения, подготвила се беше за тях. Една малка частица от нея ги беше очаквала нетърпеливо.
Но това? Да я принудят да яде храна от пода? Да се отнесат с нея като с дете пред онези, които я бяха гледали с такова страхопочитание?
„Ще я убия — помисли си тя не за първи път. — Ще й изтръгна сухожилията едно по едно, а със Силата ще я изцерявам, за да продължава да живее и да изпитва болката. Не. Не, ще направя с нея нещо ново. Ще я накарам да изпита агония, каквато не е изпитал никой в нито един Век!“
— Семирага. — Шепот.
Тя замръзна и вдигна очи в тъмното. Гласът беше тих, студен като леден вятър и все пак парещ и жилещ. Въобразила ли си го беше? Той не можеше да е тук, нали?
— Ти ужасно се провали, Семирага — продължи гласът, съвсем тих. Изпод вратата се процеждаше смътна светлина, но гласът идваше от вътрешността на килията й. Светлината сякаш стана по-ярка, нажежи се до тъмночервено и очерта подгъва на черно наметало, загърнало стоящата пред нея фигура. Тя вдигна очи. Червената светлина разкри бледо лице с цвета на мъртва кожа. Лицето нямаше очи.
Тя мигновено се смъкна на колене и се просна на дървения под. Макар фигурата пред нея да приличаше на мърдраал, беше много по-висока й много, много по-важна. Потръпна, щом си спомни гласа на самия Велик господар.
„Когато се подчиняваш на Шайдар Харан, подчиняваш се на мен. Когато не се подчиниш…“
— Трябваше да плениш момчето, не да го убиеш — зашепна фигурата със съсък, като пара, изригваща от пролуката между гърне и капак. — Отне ръката му и едва не отне живота му. Издаде се и загуби ценни слуги. Беше пленена от враговете ни и сега те прекършиха. — Чу сякаш усмивката на устните му. Шайдар Харан беше единственият мърдраал, който бе виждала да се усмихва. Но пък все още не можеше да мисли за това същество като за истински мърдраал.
Не отвърна на обвиненията му. Пред Шайдар Харан не можеше да лъжеш, нито да се извиняваш дори.
Изведнъж щитът, който я засланяше, изчезна. Тя затаи дъх. Сайдар се беше върнал! Сладката сила. Но щом посегна към нея, се поколеба. Онези жалки подражания на Айез Седай щяха да усетят, ако прелееше.
Една студена ноктеста длан докосна брадичката й. Лепкава като кожа на мъртвец. Извърна лицето й нагоре, за да се взре в безокия поглед.
— Даден ти е последен шанс — прошепнаха бледите като личинки устни. — Не се проваляй.
Светлината угасна. Ръката на брадичката й се отдръпна. Тя остана на колене, мъчеше се да надвие ужаса. Последен шанс. Великият господар винаги възнаграждаваше провала с… голямо въображение. Самата тя бе раздавала подобни награди и нямаше никакво желание да ги получи. Всякакво изтезание или наказание, което тези Айез Седай можеха да си представят, щеше да изглежда детинско пред тях.
Изправи се с усилие и пипнешком тръгна из стаята. Стигна до вратата, затаи дъх и натисна дръжката.
Вратата се отвори, без пантите изобщо да изскърцат. На пода пред вратата лежаха три трупа. Жените, които бяха поддържали щита й. Имаше още една фигура, коленичила пред трите. Една Айез Седай. Жена в зелено, с кафява, прибрана на опашка коса, с наведена глава.
— Живея, за да служа, Велика господарке — прошепна жената. — Заповядано ми е да ви кажа, че в ума ми има Принуда, която трябва да премахнете.
Семирага повдигна вежда. Не беше разбрала, че сред Айез Седай тук има от Черната. Премахването на Принуда можеше да има много… гадно въздействие. Дори ако Принудата беше слаба или дискретна, с махането й мозъкът можеше сериозно да се увреди. Ако Принудата беше силна… хм, щеше да е интересна гледка.