„Да… Нищо — промълви Луз Терин. — Това ще е хубаво. Никаква болка, никакво съжаление. Нищо.“
Полазиха го ледени тръпки. Щом Луз Терин започваше да разсъждава така…
„Не, няма да е нищо. Той ще има душата ни. Болката ще е много, много по-лоша.“
Луз Терин заплака.
„Луз Терин! — извика Ранд в ума си. — Какво след това? Как запечата Въртела последния път?“
„Не се получи — прошепна Луз Терин. — Използвахме сайдин, но го докоснахме до Тъмния. Това беше единственият начин! Нещо трябваше да го докосне, нещо, за да затвори разлома, но той успя да го поквари. Печатът беше слаб!“
„Да, но как да го направим другояче?“ — помисли си Ранд.
Мълчание. Ранд остана още миг на седлото, после се смъкна от Тай’дайшар и остави изнервения коняр да го отведе. Останалите Деви вече прииждаха от широкия портал, Башийр и Наришма бяха накрая. Ранд не ги изчака. Забеляза Дейра Башийр — жената на Даврам Башийр — край терена на Пътуването. Високата достолепна жена с тъмна коса, побеляла по слепоочията, го измери с поглед. Какво щеше да направи, ако Башийр загинеше в служба на Ранд? Щеше ли да продължи да го следва, или щеше да върне войската в Салдеа? Беше със силна воля, като мъжа си. Може би дори повече.
Ранд я подмина с кимване и усмивка и тръгна през вечерния лагер към къщата. И тъй, Луз Терин не знаеше как да бъде запечатан затворът на Тъмния. Каква полза от гласа тогава? Да го изгори дано, та нали в него беше една от малкото му надежди!
Повечето хора благоразумно се отдръпваха от пътя му. Не помнеше да са го обземали такива настроения, докато беше прост овчар. Ранд Прероденият Дракон беше съвсем друг човек. Беше човек на отговорността и на дълга. Трябваше да бъде.
Дългът. Дългът беше като планина. Е, Ранд се чувстваше затиснат от цял куп такива планини и всички те натежаваха още повече, за да го унищожат. Чувствата му сякаш кипяха под натиска им. Чудно ли беше, че щяха да изригнат един ден?
Поклати глава. На изток се простираха Мъгливите планини. Слънцето залязваше и планините бяха окъпани в червена светлина. Отвъд тях и на юг, толкова странно близо, беше Емондово поле и Две реки. Домът, който никога повече нямаше да види, защото едно гостуване щеше да издаде на враговете привързаността му към него. Толкова усилия бе положил, за да ги накара да мислят, че не е привързан към нищо. Понякога се боеше, че тази заблуда се е превърнала в реалност.
Планини. Планини като дълг. Дългът на самотата в този случай, защото там някъде на юг край тези планини беше баща му. Трам. Ранд не го беше виждал толкова отдавна. Трам беше неговият баща. Ранд бе решил това. Така и не познаваше рождения си баща, вожда на айилски клан Джандуин, и макар да беше сигурно, че е бил доблестен мъж, Ранд не изпитваше никакво желание да го нарече баща.
Понякога копнееше за гласа на Трам, за мъдростта му. В такива моменти знаеше, че трябва да е твърд, защото дори един миг на слабост — миг, в който би се домогнал до бащината опора — щеше да унищожи всичко, за което се беше трудил. И навярно щеше да струва живота на самия Трам също така.
Влезе в къщата през изгорената в предната стена дупка, като избута тежкото платнище. Беше сам. Трябваше да е сам. Да разчита на друг означаваше да рискува да се окаже слаб, щом стигне до Шайол Гул. В Последната битка нямаше да можеше да се опре на никого освен на самия себе си.
Дълг. Колко планини трябваше да носи един човек?
Вътре все още миришеше на пушек. Лорд Телаен се беше оплакал заради пожара — плахо, но настойчиво — и Ранд се разпореди да го обезщетят, макар мехурът на злото да не беше по негова вина. Или беше? Това, че бе тавирен, имаше много странни последствия: от това, че караше хора да казват неща, които иначе не биха изрекли, до това да превръща в свои съюзници колебливите. Привличаше неприятности, сред които и мехури на злото. Не беше избрал сам да е такъв център, но беше избрал да остане в този чифлик.
Тъй или иначе, Телаен беше обезщетен. Дребно подаяние, сравнено с парите, които Ранд харчеше, за да издържа армиите си, а и те бяха малко в сравнение със сумите, които бе отделил, за да снабдява с храна Арад Доман и други изпаднали в беда райони. Икономите му се безпокояха, че при тези разходи скоро ще изчерпи запасите си в Иллиан, Тийр и Кайриен. Ранд не им беше казал, че му е все едно.
Щеше да доведе света до Последната битка.
„И само това наследство ли ще оставиш? — прошепна глас в едно кътче в ума му. Не Луз Терин, а собствената му мисъл. Онзи тънък гласец, част от него самия, който го беше тласнал да основе школи в Кайриен и Андор. — Искаш да живееш, след като умреш? Ще оставиш ли всички, които са те следвали, на войната, глада и хаоса? В разруха ли ще продължиш да живееш?“