Ранд мигновено вдигна ръка към шията си и се завъртя вихрено. Слугинята стоеше зад него, но фигурата й потръпваше. Разми се и на нейно място се появи жена с тъмна кожа и черни очи, с остро, изкривено в победоносна усмивка лице. Семирага.
Ръката му докосна метал. Студен като лед метал, долепен до кожата му. Обзет от гняв, той понечи да издърпа меча си от черната ножница с изрисувания златен дракон, но откри, че не може. Краката му се напрегнаха като под някаква невероятна тежест. Пръстите му задраскаха по нашийника — все още можеха да се движат, — но металът сякаш беше от един-единствен плътен къс.
Обзе го ужас. Но все пак погледна Семирага в очите.
Усмивката й се разшири.
— Дълго чаках, докато мога да ти поставя обръча „Господство“, Луз Терин. Странно как нещата се…
Нещо блесна във въздуха и Семирага едва намери време да извика, преди летящото острие да бъде отклонено едва на косъм от… сплит от Въздух, можа само да предположи Ранд, защото не можеше да види сплитове, направени от сайдар. Все пак ножът на Мин остави резка на лицето на Семирага, преди да се забие в дървената врата.
— Стражи! — извика Мин. — Деви, на оръжие! Кар-а-карн е в опасност!
Семирага изруга, махна с ръка и Мин млъкна. Ранд понечи — безуспешно — да сграбчи сайдин. Нещо го спираше. Мин бе вдигната от леглото със сплитове Въздух, устата й беше запушена. Ранд понечи да затича към нея, но отново откри, че не може. Краката му просто отказаха да се движат.
В този момент вратата се отвори и забързано влезе друга жена. Елза. За миг Ранд се обнадежди, но след това мъничката жена отиде до Семирага и взе другата гривна, контролираща ай-дам на врата му. Погледна го със зачервени и сякаш замъглени очи — все едно нещо я беше ударило силно по главата. Но щом го видя свлечен на колене, се усмихна.
— А, най-после съдбата ти те настигна, Ранд ал-Тор. Ще се изправиш пред Великия господар. И ще загубиш.
Елза. Елза беше Черна, да я изгори дано! Настръхна, щом я усети как прегърна сайдар, застанала до господарката си. Двете го контролираха, всяка с гривна. Семирага изглеждаше непоклатимо уверена.
Ранд изръмжа и се обърна към нея. Нямаше да се остави да го хванат така!
Отстъпничката опипа кървящата си буза и цъкна с език. Носеше груба кафява рокля. Как се беше измъкнала от плена? И откъде беше намерила този проклет нашийник? Ранд го беше дал на Кацуан да го пази. Беше се заклела, че ще е в безопасност!
— Никакви стражи няма да дойдат, Луз Терин — каза разсеяно Семирага, вдигнала ръката си с гривната. Беше от същия метал като обръча на врата му. — Преградила съм стаята срещу подслушване. Ще видиш, че няма да можеш да помръднеш, без аз да го позволя. Вече опита и сто на сто си разбрал, че е напразно.
Ранд отново потърси сайдин, но не намери нищо. В главата му Луз Терин заръмжа и захлипа, а самият той имаше чувството, че е готов да започне с него. Мин! Трябваше да стигне до нея. Трябваше да е силен!
Напрегна се, за да тръгне към Семирага и Елза, но беше все едно да се опитва да задвижи чужди крака. Беше затворен в собствената си глава, също като Луз Терин. Отвори уста да изругае, но освен грак от нея не излезе нищо.
— Да. И да говориш не можеш без мое разрешение — каза Семирага. — И бих те посъветвала да не посягаш повече към сайдин. Усещането ще е неприятно. Когато навремето изпитвах обръча „Господство“, открих, че е много по-елегантен инструмент от сеанчанския ай-дам. Техният ай-дам позволява някаква малка степен на свобода и разчитат на гаденето като сдържащ фактор. Но „Господство“ налага много по-голямо подчинение. Ще действаш точно както аз пожелая. Например…
Ранд се надигна от леглото, краката му се задвижиха въпреки волята му. След това собствената му ръка литна нагоре и започна да го стиска за гърлото точно над обръча. Той изпъшка, залитна и в паника отново потърси сайдин.
Това, което намери, беше болка. Все едно бръкна в казан с врящо масло и то потече по жилите му. Изпищя в агония и се свлече на пода.
— Вече разбираш. — Гласът на Семирага прозвуча от много далече. — Ах, забравила бях колко удовлетворяващо е това.
Болеше все едно милион мравки го хапеха, минаваха през кожата му и се вмъкваха надолу до костите. Той се извиваше и мускулите му се гърчеха в спазми.
„Пак сме в сандъка!“ — извика Луз Терин.
Изведнъж Ранд се върна там. Виждаше черните стени, които го премазваха. Тялото му, пребито от непрестанните удари, разумът му, борещ се отчаяно с безумието. Луз Терин беше единственият му спътник. Това беше един от първите му мигове на общуване с лудия. Луз Терин бе започнал да му отвръща съвсем наскоро преди този ден.