Отстъпниците бяха спечелили.
Семирага погледна към вратата, след това отново се обърна към него с усмивка.
— Но се боя, че първо трябва да се справим с нея. Хайде, да свършваме.
Ранд се обърна и тръгна към Мин. Не можеше да спре.
— Не! Ти обеща, че ако се помоля…
— Не обещах нищо — отвърна със смях Семирага. — Ти се помоли много мило, Луз Терин, но реших да пренебрегна молбите ти. Можеш да освободиш сайдин обаче. Това трябва да е някак по-лично.
Сайдин угасна и Ранд изпита съжаление, щом силата се отля. Светът стана по-сив. Той пристъпи към Мин и умоляващите й очи срещнаха неговите. Той вдигна ръка към гърлото й, сграбчи го и започна да стиска.
— Не… — прошепна в ужас, докато ръката му — въпреки волята му — прекъсваше въздуха й. Мин залитна и той я натисна на пода, надвисна над нея, стиснал гърлото й, стискаше и я душеше. Очите й, все така впити в него, започваха да се оцъклят.
„Това не може да се случва…“
Семирага се смееше.
„Илиена! — проплака Луз Терин. — О, Светлина! Аз я убих!“
Ранд натисна още по-силно, пръстите му се впиха в гръкляна. Все едно изтръгваше собственото си сърце. Светът потъмня и всичко почерня — всичко освен лицето на Мин. Усещаше пулса на кръвта под пръстите си.
Красивите й тъмни очи го гледаха. Обичаха го, докато я убиваше.
„Това не може да се случва!…“
„Аз я убих!“
„Аз съм луд!“
„Илиена!“
Трябваше да има изход! Трябваше! Ранд искаше да затвори очи, ала не можеше. Тя нямаше да му го позволи… не Семирага, а Мин. Задържаше очите му със своите, сълзите бяха облели страните й, тъмната й къдрава коса бе разчорлена и сплъстена. Беше толкова красива…
Затърси неистово сайдин, но не успя да се домогне до него. Мъчеше се с всяка трошица воля, която му бе останала, да отпусне пръстите си, но те продължаваха да стискат. Изпитваше ужас, изпитваше нейната болка. Лицето на Мин стана мораво, очите й се подбелиха.
Ранд простена. „ТОВА НЕ МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧВА! НЯМА ДА ГО НАПРАВЯ ПАК!“
Нещо в него се прекърши. Той изстина. След това и този студ изчезна — и той вече не можеше да изпита нищо. Никакво чувство. Никакъв гняв.
И в този момент усети странна сила. Като езеро, кипнало и врящо току отвъд погледа му. Пресегна се с ума си към него.
Пред очите му пробяга размито лице — не можа да различи чертите му — и изчезна.
И Ранд се усети изпълнен с чужда сила. Не сайдин, нито сайдар, а нещо друго. Нещо, което не беше изпитвал никога досега.
„О, Светлина — изкрещя изведнъж Луз Терин. — Това е невъзможно! Не можем да я използваме! Изхвърли я! Това, което държим, е смърт, смърт и измяна!“
„Това е ТОЙ!“
Ранд затвори очи, коленичил над Мин, след което преля от странната, неведома сила. Енергия и живот се вляха в него, ураган от сила като сайдин, само че десетократно по-сладка и стократно по-яростна. Направи го жив, накара го да осъзнае, че никога досега не е бил жив. Даде му мощ, каквато не беше си представял никога. Съперничеше дори на силата, която беше владял, докато извличаше от Чедан Кал.
Той изкрещя, обладан от възторг и кипнал от ярост, и заплете огромни пръти от Огън и Въздух. Удари със сплитовете в нашийника на врата си и стаята изригна от пламъци и късове разтопен метал, всеки излетял къс — ясно различим за Ранд. Усещаше как всяко парче метал се пръска от врата му, нажежава въздуха и оставя след себе си струя дим, преди да се блъсне в стена или в пода. Отвори очи и пусна Мин. Тя отвори уста и изхлипа.
Ранд се надигна и се обърна. Нажежената до бяло магма в жилите му — като онази, с която го бе изтезавала Семирага, и в същото време някак… противоположна — кипеше. Колкото и да беше болезнена, носеше и неописуем екстаз.
Семирага го гледаше стъписано.
— Но… това е невъзможно. Не усетих нищо. Не можеш… — Вдигна глава и го погледна невярващо. — Вярната сила. Защо ме предаде, Велики господарю? Защо?
Ранд вдигна ръка и изпълнен с непонятната сила, заплете единствен сплит. Лъч чисто бяла светлина, пречистващ огън изригна от дланта му и порази Семирага в гърдите. Тя лумна и изчезна, като за миг остави смътен образ. Гривната й издрънча на пода.
Елза затича към вратата. И изчезна от друг лъч — за миг цялата й фигура се превърна в светлина. Гривната й също падна на пода.
Двете със Семирага бяха заличени напълно от Шарката.
„Какво направи? — попита Луз Терин. — О, Светлина. По-добре да беше убил отново, отколкото това. О, Светлина. Обречени сме.“