Ранд се наслади още за миг на силата, а след това — със съжаление — я остави да се изцеди. Щеше да я задържи още, само че се чувстваше безкрайно изтощен. Изчезването й го остави вцепенен.
Или… не. Тази изтръпналост нямаше нищо общо със силата, която беше владял. Обърна се и погледна Мин, която кашляше тихо и разтриваше шията си. Вдигна очи към него. Изглеждаше уплашена. Едва ли щеше да го вижда повече като преди.
Беше сгрешил. Наистина бе имало още нещо, което Семирага можеше да му причини. Сам беше изпитал какво е да убива същество, което толкова обича. Преди, когато го бе сторил като Луз Терин, беше луд и неспособен да се владее. Едва можеше да си спомни убийството на Илиена, като в смътен сън. Беше осъзнал какво е направил едва след като Ишамаел го бе събудил.
Сега най-сетне вече знаеше точно какво е да гледаш как убиваш обичаните от теб.
— Свърши се — прошепна Ранд.
— Какво? — попита Мин и закашля отново.
— Последното възможно, което можеше да ми се причини — отвърна той, изумен от спокойствието си. — Те вече отнеха всичко от мен.
— Какво говориш, Ранд? — попита Мин. Потърка отново шията си. Тя вече започваше да посинява.
Той поклати глава. В коридора — най-сетне се чуха гласове. Аша’ман навярно го бяха усетили да прелива, докато изтезаваше Мин.
— Направих избора си, Мин — каза той и се обърна към вратата. — Ти поиска от мен гъвкавост и смях, но такива неща повече не мога да дам. Съжалявам.
Веднъж, преди няколко недели, бе решил, че трябва да стане по-силен. След като беше желязо, трябваше да стане стомана. Стоманата, изглежда, бе твърде слаба.
Вече щеше да е по-твърд. Вече знаеше как. Беше станал стомана, но сега вече бе станал нещо друго. Отсега вече беше куендияр. Стигнал беше до място като онази пустота, която Трам го беше учил да търси, преди толкова време. Но в тази пустота нямаше чувство. Никакво.
Не можеха да го прекършат или огънат.
Беше свършило.
Глава 23
Изкривяване във въздуха
— А Сестрите, които пазеха килията и? — попита Кацуан, докато тропаше нагоре по дървените стъпала до Мерайз.
— Кореле и Несуне са живи, за щастие, макар че са напълно изтощени — каза Мерайз задъхано. Наришма се качваше след тях, звънчетата в плитките му подрънкваха. — Дайгиан е мъртва. Не е ясно защо другите две са оставени живи.
— Заради Стражниците. Убиеш ли Айез Седай, Стражниците ще го разберат моментално… и щяха да разберат, че нещо не е наред. — Стражниците обаче трябваше да са забелязали, че нещо не е наред. Трябваше да разпитат и да разберат дали са почувствали нещо. Но вероятно имаше връзка.
Дайгиан нямаше жив Стражник. Кацуан я жегна за миг съжаление за добрата Сестра, но го изтласка от ума си. Не беше време за съжаления сега.
— Другите две бяха оставени в нещо като транс — продължи Мерайз. — Не можах да видя утайка от сплитове, Наришма също. Открихме ги точно преди да се подаде сигналът за тревога и дойдохме при теб веднага щом се уверихме, че ал-Тор е жив и че с враговете ни е приключено.
Кацуан кимна ядосано. Точно тази нощ да ходи на гости на Мъдрите в шатрите им! Сорилея и още няколко от тях напираха след Наришма и Кацуан не смееше да забави крачка, та айилките да не я стъпчат в бързината си да видят ал-Тор.
Стигнаха горната площадка и забързаха по коридора към стаята на ал-Тор. Как беше могъл отново да се въвлече в тази голяма неприятност? Отново! И как проклетата Отстъпница бе успяла да се измъкне от килията си? Някой трябваше да й е помогнал, но това означаваше Мраколюбка в лагера им. Не че беше невъзможно — щом съществуваха Мраколюбки в Бялата кула, значи несъмнено можеше да се намерят и тук. Но коя Мраколюбка можеше да обезсили три Айез Седай? Преливане на такова ниво трябваше да се е усетило от всяка Сестра и всеки Аша’ман в лагера.
— Чаят замесен ли е? — попита тихо Кацуан.
— Не, доколкото можем да разберем — отвърна Зелената. — Ще научим повече, когато двете се събудят. Припаднаха веднага щом ги извадихме от транса.
Кацуан кимна. Вратата на ал-Тор беше отворена и пред нея бръмчаха Деви като оси, току-що открили, че гнездото им го няма. Кацуан не можеше да ги вини. Явно ал-Тор не беше казал много за случилото се. Глупавото момче беше извадило късмет, че все още е живо! Каква проклета от Светлината бъркотия!
Влезе в стаята. В другия край се бяха скупчили Айез Седай и си шепнеха. Сарийн, Ериан, Белдеин — всички в лагера, които не бяха мъртви или обездвижени. Освен Елза. Къде беше Елза?
Трите й кимнаха, щом влезе, но Кацуан ги удостои само с бегъл поглед. Мин седеше на леглото и разтриваше шията си; очите й бяха плувнали в червени кръгове, беше разчорлена и пребледняла. Ал-Тор стоеше до отворения прозорец отсреща, загледан в нощта, ръката му стискаше чуканчето на другата зад гърба му. Палтото му лежеше смачкано на пода и той беше само по бяла риза с бухнали ръкави. Хладният вятър развяваше червено-златистата му коса.