— От тебе? — В гласа на Ранд нямаше подигравка, само хладно равнодушие. — Не, подозирам, че по-скоро ще изтръгна извинение от камък, отколкото от теб.
— Тогава…
— Прокудена си от погледа ми, Кацуан — промълви той. — Ако отново видя лицето ти след тази нощ, ще те убия.
— Ранд, не! — възкликна Мин, но той все едно не я чу.
За миг Кацуан я жегна паника, но тя я изтласка с гнева си.
— Какво? Това е глупост, момченце. Аз…
Той се обърна и погледът му отново я накара да млъкне. Закана имаше в очите му и мракът в тях й внуши повече страх, отколкото бе мислила, че може да понесе старото й сърце. Пред погледа й въздухът около него сякаш се изкриви и тя почти беше сигурна, че стаята помръкна.
— Но… Но ти не убиваш жени. Всички го знаят. Не можеш да изложиш Девите на риск от страх да не пострадат!
— Принуден бях да преразгледам точно тази си склонност — каза ал-Тор. — Тази нощ.
— Но…
— Кацуан — промълви той. — Вярваш ли, че мога да те убия? Тук, сега, без помощта на меч или на Силата? Вярваш ли, че само ако го пожелая, Шарката ще се огъне около мен и ще спре сърцето ти? По… съвпадение?
Да си тавирен не действаше така. Светлина! Не действаше, нали? Не можеше да огъне самата Шарка под волята си, нали?
И все пак, взряна в очите му, тя повярва. Противно на всякаква логика, взряна в тези очи, разбра, че ако не си тръгне, ще умре.
Кимна бавно, с омраза към себе си и странно безсилна.
Той й обърна гръб и се загледа отново навън през прозореца.
— Да не виждам повече лицето ти. Никога повече, Кацуан. Можеш да си вървиш.
Зашеметена, тя се обърна… и с крайчеца на окото си зърна дълбокия мрак, загърнал ал-Тор и изкривил въздуха още повече. Погледна отново — нямаше го. Стисна зъби и излезе.
— Подгответе се. Себе си и войските си — каза ал-Тор на останалите и гласът му прокънтя от стаята зад гърба й. — В края на тази неделя тръгвам.
Кацуан вдигна ръка към главата си и се подпря на стената в коридора. Сърцето й блъскаше, дланта й беше потна.
Досега се беше трудила срещу едно инатливо, но добросърдечно момче. Някой беше отнел онова дете и го бе сменил с този мъж, мъж по-опасен от всички, които бе срещала.
Ден след ден се беше изплъзвал.
А тя нямаше и една проклета догадка какво да направи.
Глава 24
Ново обвързване
Изтощен от двудневна езда, Гавин спря Претендент на билото на нисък хълм югозападно от Тар Валон.
Околността трябваше да е зелена с идването на пролетта, но по склона пред него се виждаше само излиняла трева, убита от зимните снегове. Тук-там горички тис и акация накъсваха кафявия пейзаж. От повечето бяха останали само голи пънове. Всеки военен лагер поглъщаше дърветата като горски пожар, за да ги използва за стрели, огньове, постройки и обсадни машини.
Гавин се прозя уморено — препускал беше през цялата нощ. Военният лагер на Брин беше добре окопан тук и из него вреше и кипеше. Една толкова голяма армия можеше в най-добрия случай да породи организиран хаос. Малък конен отряд като Младоците на Гавин можеше да се придвижва леко. Такава сила можеше да стигне до няколко хиляди, без да загуби гъвкавостта си. За опитни конници като салдейците казваха, че могат да съберат по-големи отряди, до седем, че и десет хиляди души, и да запазят подвижността си.
Но сила като тази долу беше съвсем друго нещо. Беше нещо огромно и тромаво, наподобяващо гигантски мехур с по-малък лагер в центъра. Там сигурно бяха Айез Седай. Брин имаше и сили, заели всички мостови села от двете страни на река Еринин, и ефикасно откъсваше острова от снабдителните пътища.
Армията клечеше край Тар Валон като паяк, хвърлил око на пеперуда, пърхаща току извън паяжината му. Колони бойци влизаха и излизаха на патрул, да изкупуват храна и да разнасят съобщения. Десетки и десетки отделения, някои на коне, други — пеша. Като пчели, напускащи кошера, докато други прииждаха вътре. При източния край на главния лагер бяха струпани безредно навеси и палатки, обичайната утайка от цивилни, привличана от всяка голяма войска. Наблизо, в границата на военния лагер, се издигаше висока дървена палисада, може би петдесет разтега в диаметър. Вероятно команден пост.
Гавин знаеше, че съгледвачите на Брин са го забелязали, но никой не го беше спрял. Вероятно нямаше и да го спрат, освен ако не се опиташе да препусне обратно. Сам мъж с хубаво сиво наметало и панталони, с бяла риза, нямаше да е от особен интерес. Можеше да е наемник, дошъл да търси място във войската. Можеше да е пратеник от някой местен земевладелец, пратен с оплакване от група съгледвачи. Можеше дори да е от самата армия. Макар мнозина във войската на Брин да носеха униформи, немалко бяха само с жълта лента на ръкава на палтото — не бяха успели все още да платят, за да им пришият подходящите воински знаци.