— Без оръжие съм — извика им, за да надмогне стоновете на ранените. — И нито един от тия четиримата няма да умре от раните си. Идете и кажете на генерала си, че един-единствен човек току-що е повалил отделение от стражата му за по-малко от десет дъха. Аз съм негов ученик. Ще иска да ме види.
Един от мъжете пристъпи бързо напред и взе меча на Гавин, друг хукна да предаде съобщението му. Останалите го държаха на прицел и Гавин обърна Претендент така, че да може да се сниши зад коня, ако стрелят. Надяваше се да не се стигне до това, но бе по-вероятно Претендент да преживее няколко стрели, отколкото той.
Едрият сержант се размърда, надигна се и изруга. Гавин се стараеше да не помръдва.
Може би беше грешка да влезе в бой, но вече бе изгубил твърде много време. Егвийн можеше вече да е загинала! Когато човек като сержанта се опита да наложи властта си, всъщност имаш две възможности. Можеш да си пробиеш пътя нагоре през ранговете бюрокрация с молби и увещания, като убеждаваш всеки на всяко стъпало, че наистина си важен. Или можеш да предизвикаш бъркотия. Вторият начин беше по-бърз, а и в лагера явно имаше достатъчно Айез Седай да Изцерят няколко ранени войници.
Най-сетне към портата се приближиха неколцина мъже. Бяха с безукорни униформи и заплашително смръщени лица. Най-отпред крачеше мъж с грубовато лице, с побелели слепоочия и здраво набито тяло. Гавин се усмихна. Самият Брин. Рискованият ход бе свършил работа.
Капитан-генералът го огледа мълчаливо, след което бързо обходи с поглед нападалите войници и поклати глава.
— Свободно — заповяда на хората си. — Сержант Кордс.
Едрият сержант се изправи.
— Сър!
Брин отново погледна Гавин.
— Следващия път, щом някой дойде на портала, заяви, че е благородник, и попита за мен, повикайте офицер. Незабавно. Не ме интересува дали ще е с немита от два месеца брада и ще вони на евтин ейл. Разбрано?
— Да, сър — отвърна сержантът и се изчерви. — Разбрано, сър.
— Пратете хората си в лазарета, сержант — каза Брин, без да откъсва очи от Гавин. — Ти. Ела с мен.
Гавин стисна зъби. Гарет Брин не му беше говорил с такъв тон отпреди да започне да се бръсне. Все пак не можеше да очаква да е доволен, нали? Последва го в укреплението, зърна едно младо момче, което трябваше да е конярче, подаде му юздите на Претендент и му нареди да се погрижи добре за него. Вече бе прибрал меча си от войника.
— Гарет — почна Гавин, след като догони Брин, — аз…
— Дръж си езика зад зъбите, младежо — сряза го Брин, без да се обръща. — Не съм решил какво да правя с тебе.
Това беше неуместно! Все пак той беше брат на законната кралица на Андор и щеше да стане Първи принц на меча, ако Елейн вземеше и задържеше трона! Брин трябваше да прояви поне малко уважение.
Но Брин беше упорит като глиган и Гавин си замълча. Стигнаха до висока островърха палатка с двама стражи отпред. Брин се шмугна вътре и Гавин го последва. Беше спретнато и чисто, даже прекалено, но пък Брин си беше Брин. Писалището беше затрупано с карти и листове хартия, постелите в ъгъла бяха грижливо навити, със сгънати одеяла. Брин явно разчиташе на някоя особено усърдна слугиня да му поддържа реда.
Брин се обърна и го изгледа твърдо.
— Добре. Обясни сега какво правиш тук.
Гавин се стегна.
— Генерале. Мисля, че грешите. Вече не съм вашият ученик.
— Знам — отсече Брин. — Момчето, което аз обучавах, изобщо нямаше да ми спретне такава детинска щуротия, за да привлече вниманието ми.
— Караулният сержант се държеше нахално, а и нямах време да се разправям с надути глупаци. Това ми се стори най-добрият начин.
— Най-добрият за какво? — попита Брин. — Да ме ядосаш ли?
— Виж — заговори Гавин, — може би бях малко прекалено припрян, но става въпрос за нещо много важно. Трябва да ме изслушаш.
— А ако не те изслушам? — попита Брин. — Ако реша вместо това да те изхвърля от лагера като едно разглезено принцче с твърде много гордост и твърде малко разум?
Гавин се намръщи.
— Внимавай, Гарет. Вече не съм дете. Мечът ти вече не може да надвие моя толкова лесно като някога.