Но пък щом беше толкова лесно, защо не можеше да я види сега?
И тогава я видя. Беше една от малкото, които не бърбореха с другите. Беше на колене, с наведена глава, жълтата забрадка прикриваше лицето й, но няколко кичура светла коса се подаваха. Позата й беше толкова раболепна, че за малко щеше да я пропусне, но фигурата й изпъкваше. Беше пълничка, а забрадката беше единствената жълта в редицата.
Гавин закрачи покрай жените и спря до жълтата забрадка.
„Това е безумно. В цялата история никога не е имало Айез Седай, която да заеме такава раболепна поза.“
Брин спря до него. Гавин се наведе, за да види лицето на жената. Тя се присви още повече и затърка ризата, която переше, още по-енергично.
— Жено — каза Гавин. — Може ли да видя лицето ти?
Тя не реагира. Той вдигна очи към Брин. Генералът колебливо се пресегна и дръпна забрадката на жената.
Лицето й беше непогрешимо айезседайско, с онази набиваща се на очи липса на възраст. Жената продължи да търка ризата, без да вдига глава.
— Казах й аз, че няма да стане — обади се една едра мускулеста жена наблизо и стана. — Милейди, рекох й, ваша воля, не съм тая, дето ще откаже на такава като вас, но все някой ще ви забележи.
— Ти командваш перачките — рече Брин.
Едрата жена кимна уверено и рижите й къдрици се разлюляха.
— Да, генерале. — Обърна се към Айез Седай и приклекна в реверанс. — Лейди Тагрен, предупредих ви. Светлината да ме изгори, наистина ви предупредих. Ужасно съжалявам.
Жената, която нарекоха Тагрен, наведе глава. Сълзи ли бяха това — по страните й? Възможно ли беше изобщо? Какво ставаше тук?
— Милейди — промълви Брин и приклекна до нея. — Айез Седай ли сте? Ако сте и ми заповядате да напусна, ще го направя без повече въпроси.
Добър подход. Ако наистина беше Айез Седай, не можеше да лъже.
— Не съм Айез Седай — прошепна жената.
Брин вдигна очи към Гавин и се намръщи. Какво означаваше това? Една Айез Седай не можеше да лъже. Значи…
Жената промълви тихо:
— Казвам се Шемерин. Бях Айез Седай, някога. Но вече не. Не и след като… — Отново наведе очи. — Моля ви. Просто ме оставете да работя в срама си.
— Добре — каза Брин, но се поколеба. — Само че първо трябва да поговорите с някои Сестри в лагера. Ще ми откъснат ушите, ако не ви заведа да говорите с тях.
Шемерин въздъхна и стана.
— Хайде — обърна се Брин към Гавин. — Не се съмнявам, че ще искат да поговорят и с теб. По-добре да го приключим бързо.
Глава 25
На тъмно
Шериам колебливо надникна в тъмната си палатка. Нямаше никого. Усмихна се доволно и влезе. Нещата най-после тръгваха добре.
Разбира се, все още проверяваше палатката си, преди да влезе — за онова, което понякога дебнеше вътре. Онова, което никога не можеше да усети и все пак имаше чувството, че трябва да може. Да, Шериам все още проверяваше и вероятно щеше да го прави още месеци наред… но вече не беше нужно. Никакъв призрак не я чакаше, за да я накаже.
Малката четвъртита палатка бе достатъчно голяма, за да стои вътре права; походното легло бе от едната страна, скринът от другата. Можеше да вмъкне и писалище, но пък тогава щеше да е толкова претъпкано, че едва щеше да може да се движи. Освен това наблизо си имаше съвсем приемливо писалище — в празната палатка на Егвийн.
Имало беше разговори да се даде палатката на някоя друга — повечето Сестри трябваше да спят по две в една, въпреки че всяка неделя докарваха нови. Само че палатката на Амирлин беше символ. Докато имаше надежда Егвийн да се върне, палатката й трябваше да я чака. Поддържаше се чиста от неутешимата Чеса, която Шериам все още чуваше да плаче за господарката си. Е, докато Егвийн я нямаше, тази палатка беше изцяло на разположение на Шериам, освен за спане. В края на краищата от Пазителката на Амирлин се очакваше да се грижи за делата й.
Шериам се усмихна отново и седна на леглото. Съвсем доскоро животът й се бе превърнал в непрекъснат низ от безсилие и болка. Това вече бе свършило. Благословена да е Романда. Каквато и да беше, тъкмо тя бе прогонила Халима — и наказанията й — от лагера.
Болката щеше да дойде отново. В службата й винаги имаше страдание и наказание. Но се беше научила да приема миговете на мир и да ги цени скъпо.
Понякога съжаляваше, че не си беше държала устата затворена, без да задава въпроси. Но ги беше задала и ето докъде я беше докарало това. Положената клетва й беше донесла власт, както бе обещано. Но никой не я беше предупредил за болката. Нерядко съжаляваше, че не беше избрала Кафявата Аджа и не се беше скрила в някоя затънтена библиотека, та да не вижда никого. Но вече беше каквото беше. Нямаше смисъл да размишлява какво е могло да стане.