— Трябва да изтъкваш тези неща, Сеайне — каза тихо Егвийн. — Непрекъснато да напомняш на Сестрите, че Тъмния се раздвижва и че Последната битка наближава. Да настояваш, че трябва да действат заедно, а не разделени.
Една от Червените сестри погледна свещта на масата. Времето, отредено на Егвийн за посещения, приключваше. Скоро щяха да я заключат отново. Тя усещаше прашната миризма на несменяна слама зад себе си.
— Трябва да се трудиш упорито, Сеайне — каза Егвийн и се изправи, щом Червените станаха. — Прави това, което аз не мога. Помоли другите да го правят и те.
— Ще се опитам — отвърна Сеайне. Стана, а Червените взеха столчето на Егвийн и й дадоха знак да се прибере навътре в килията. Таванът бе твърде нисък, за да стои права, без да се наведе.
Егвийн тръгна с неохота.
— Последната битка иде, Сеайне. Помни го.
Бялата кимна.
Вратата се затръшна и Егвийн остана на тъмно. Седна на пода. Толкова сляпа се чувстваше! Какво щеше да стане в съда? Дори да накажеха Елайда, какво щеше да стане с нея самата?
Елайда щеше да се опита да им наложи да я екзекутират. И все още имаше основания, след като Егвийн — според дефиницията на Бялата кула — се беше представяла за Амирлинския трон.
„Трябва да остана твърда — каза си Егвийн в тъмното. — Сама запалих огъня под казана и сега трябва да се варя в него, ако това ще съхрани Кулата.“ Сестрите знаеха, че продължава съпротивата си. Това бе всичко, което можеше да им даде.
Глава 26
Пукнатина в камъка
Авиенда огледа гъмжилото готвещи се за тръгване хора. Мъжете и жените на Башийр бяха добре обучени като за влагоземци и при тях събирането на палатките и подготовката на снаряжението вървеше бързо и в ред. Но за разлика от айилците, сред останалите влагоземци — особено тези, които не бяха войници — цареше пълна бъркотия. Лагерни жени се суетяха припряно, сякаш убедени, че са оставили някоя работа несвършена или някоя вещ неприбрана. Момчета вестоносци тичаха насам-натам, правеха се на заети, за да не ги накарат да свършат нещо. Прибирането и опаковането на багажа при цивилните вървеше бавно, а и щяха да им трябват коне, фургони и колари, за да извозят всички там, където трябваше да отидат.
Авиенда поклати глава. Айилците взимаха със себе си само онова, което можеха да носят, и бойният им отряд включваше само войници и Мъдри. А когато за дълга кампания трябваха не само копия, всички работници и занаятчии умееха да се приготвят за тръгване бързо и ефикасно. В това имаше чест. Чест, която изискваше всеки да може да се грижи за себе си, без да забавя клана.
Тръсна глава и отново се зае със задачата си. Единствените, на които наистина им липсваше чест в ден като този, бяха неработещите. Топна пръст във ведрото с вода на земята пред себе си, после го извади и го протегна над второто ведро до него. От върха на пръста й се откъсна и цопна капка вода. Тя премести ръка и го направи отново.
Беше наказание, в което никой влагоземец нямаше да види особена значимост. Щяха да си помислят, че е лесна работа: да седи на земята, опряла гръб на купчина дърва. Да изпразва едно ведро и да пълни друго, капка по капка. За тях едва ли щеше да е наказание изобщо.
Така беше, защото влагоземците бяха мързеливи. Щяха да предпочетат да капят вода от ведро във ведро, вместо да носят камъни. Носенето на камъни обаче включваше действие — а действието беше добро за ума и за тялото. Местенето на вода беше безсмислено. Безполезно. Не й позволяваше да изпъне крака или да натовари мускулите си. А го правеше, докато останалите в лагера прибираха шатрите за поход. От това наказанието ставаше десетократно по-срамно! Трупаше тох за всеки миг, в който не помагаше, а нищо не можеше да направи.
Освен да мести вода. Капка по капка. Капка по капка.
Това я ядоса. А след това ядът я засрами. Мъдрите никога не позволяваха гневът да завладее чувствата им. Трябваше да е търпелива и да се опита да разбере защо я наказват.
От самото усилие да подходи към проблема й се искаше да запищи. Колко пъти можеше да стига до едни и същи заключения? Може би беше прекалено глупава, за да го разреши. Може би не заслужаваше да е Мъдра.
Топна отново ръката си във ведрото и премести още една капка вода. Не й харесваше това, което й причиняваха тези наказания. Тя беше воин, въпреки че вече не носеше копието. Не се боеше от наказания, нито се боеше от болка. Но все повече се боеше, че ще се обезсърчи и ще стане безполезна като някой блуждаещ из пясъците.