А искаше да стане Мъдра, Искаше го отчаяно. Това я изненадваше, защото не беше си и помисляла, че може да пожелае нещо толкова страстно, откакто бе поискала да носи копията. И все пак бе наблюдавала Мъдрите през тези последни месеци, уважението й към тях бе нараснало и бе приела, че може да им бъде равна, за да помогне да се преведат айилците през това най-опасно време.
Последната битка щеше да е изпитание, каквото народът й никога не бе познавал. Амис и останалите се трудеха, за да опазят айилците. А тя седеше и местеше капки вода.
— Добре ли си?
Авиенда се сепна и посегна за ножа си толкова рязко, че едва не разля ведрата. В сянката на сградата, недалече от нея, стоеше жена с къса тъмна коса. Мин Фаршоу, с палто в кобалтовосин цвят със сребърно везмо и с шалче на шията. Гледаше я, скръстила ръце.
Авиенда се отпусна и ръката й се отдръпна от ножа. Вече позволяваше и на влагоземци да я издебват?
— Добре съм — отвърна тя, като се мъчеше да не се изчерви.
Тонът и поведението й трябваше да подскажат, че не иска да я посрамят с разговор. Но Мин май не забеляза това.
— Нямаш ли… нямаш ли някаква работа?
Този път Авиенда не можа да надвие срама й лицето й поруменя.
— Правя каквото съм длъжна.
Мин кимна, а Авиенда с усилие се овладя. Не можеше да си позволи да се ядоса на тази жена. Първосестра й я беше помолила да е мила с Мин. Реши да не се обижда. Мин просто не разбираше какво говори.
— Помислих си, че мога да поговоря с теб — каза Мин, загледана към лагера. — Не знам към коя друга бих могла да се обърна. На Айез Седай не вярвам, а и той също. Вече не съм сигурна дали изобщо вярва на някого. Дори и на мен.
Авиенда вдигна глава и видя, че Мин се е загледала в Ранд ал-Тор. Той крачеше из лагера, облечен в черно палто, златночервената му коса бе грейнала на следобедната светлина. Сякаш се извисяваше над салдейците, които го придружаваха.
Беше чула за събитията от предната нощ, когато Семирага го бе нападнала. Една от самите Сенкодушни. Съжаляваше, че не я беше видяла, преди да я убият. Потръпна от тази мисъл.
Ранд ал-Тор беше влязъл в битка и бе спечелил. Макар да се държеше глупаво през повечето време, беше опитен воин и с голям късмет. Кой друг жив човек можеше да заяви, че лично е победил толкова много Сенкодушни? Много чест имаше в него.
Битката му го бе наранила по начини, които тя все още не можеше да разбере. Усещаше болката му. Беше я усетила и при нападението на Семирага, макар отначало погрешно да си беше помислила, че е кошмар. Бързо бе осъзнала грешката си. Никой кошмар не можеше да е толкова ужасен. Още чувстваше ехото на онази невероятна болка, вълните от непоносима агония, яростта в него.
Авиенда беше вдигнала тревогата, но недостатъчно бързо. Имаше тох към него заради грешката си. Щеше да се оправя с това, след като приключеше с наказанията си. Ако изобщо свършеха.
— Ранд ал-Тор ще се справи с проблемите си — каза тя и капна нова капка вода.
— Как можеш да кажеш това? — попита Мин и извърна очи към нея. — Не можеш ли да усетиш болката му?
— Усещам я всеки миг — отвърна Авиенда, стиснала зъби. — Но той трябва да се изправи пред изпитанията си, както аз пред своите. Навярно ще дойде ден, когато двамата ще можем заедно да се изправим пред тях, но не сега.
„Трябва да съм му равна — добави тя наум. — Няма да застана до него като по-низша.“
Мин я изгледа мълчаливо и Авиенда се смрази, зачудена какви ли видения са я споходили този път. Казваха, че предсказанията й за бъдещето винаги се сбъдвали.
— Ти не си каквото очаквах — най-сетне отрони Мин.
— Заблудила ли съм те? — попита Авиенда намръщено.
— Не, не е това. — Мин се изсмя късо. — Имам предвид, че май сгреших за теб. Не знаех какво да мисля след онази нощ в Кемлин, когато… е, нощта, когато заедно обвързахме Ранд. Чувствам те близка и в същото време — отдалечена. — Сви рамене. — Май очаквах да ме потърсиш в момента, в който дойде в лагера. След като не го направи, се притесних. Помислих си, че може да съм те обидила.
— Нямаш тох към мен — отвърна Авиенда.
— Добре. Все пак се безпокоя понякога, че ще… стигнем до сблъсък.
— И каква ще е ползата от един сблъсък?
— Не знам. — Мин сви рамене. — Мислех си, че ще е по айилски. Че ще ме предизвикаш на битка за чест. За него.
— Да се бием за мъж? — изсумтя Авиенда. — Кой прави такова нещо? Ако имаше тох към мен, сигурно бих могла да настоя да танцуваме копията — но само ако беше Дева. И само ако и аз бях Дева. Сигурно бихме могли да се бием с ножове, но това едва ли ще е честна битка. Каква чест може да се спечели, ако се биеш с някоя без опит?