Глава 27
„Куцият кон“
Мат не се измъкна от лагера без Айез Седай, разбира се. Проклети жени.
Яздеше по древния каменен път, вече без Бандата, разбира се. Обаче с трите Айез Седай, двама Стражници, Талманес, едно товарно животно и Том. Добре поне, че Алудра, Аматера и Егеанин не настояха да дойдат. Групата бездруго беше преголяма и така.
Трииглените борове стояха край пътя като стражи, носеше се мелодичният зов на сипка. Все още имаше няколко часа до залез-слънце.
Беше спрял Бандата някъде по пладне и сега яздеше малко пред групичката Айез Седай и Стражници. След като бе отказал на Джолайн коне и средства, нямаше да му позволят да спечели нова точка. Не и след като можеха да го принудят да ги отведе до селото, където можеха да прекарат поне една нощ в хан с меки легла и топла баня.
Беше отстъпил, без да спори много. Не му харесваше, че още езици ще се раздрънкат за Бандата, а жените обичаха да клюкарстват, дори Айез Седай. Но пък нямаше и начин Бандата да не предизвика вълнение в селото с минаването си. Ако сеанчански патрули бяха стигнали до тези криволичещи планински пътеки… Е, Мат щеше просто да води Бандата твърдо на север, и толкова. Нямаше смисъл да се реве за това.
А и вече бе започнал отново да се чувства добре, както си яздеше Пипс по пътя и свежият пролетен вятър лъхаше в лицето му. Беше си облякъл едно от по-старите палта, червено с кафяв хастар, разкопчано, та да се вижда тъмната му риза.
Ей това беше цялата работа. Да пътува до нови села, да хвърля заровете в хановете, да пощипне по някое слугинче. Нямаше да мисли за Тюон. Проклета сеанчанка. Тя щеше да е добре, нали?
Уф! Ръцете направо го сърбяха за заровете. Откога не беше сядал да играе с обикновени хора? Вярно, не бяха от най-чистите и говореха грубо, но пък бяха добросърдечни. По-добри си бяха от благородниците.
Талманес яздеше още по-напред. Сигурно жадуваше за хубава кръчма повече и от Мат, място, където да поиграе на карти — той заровете ги презираше. Но можеше и да нямат избор. Селото беше с прилична големина, може би заслужаваше да се нарече и градче, но едва ли щеше да има повече от три-четири хана. Изборът им щеше да е ограничен.
„Прилична големина“ — помисли си Мат, ухили се и се почеса по тила. Хиндерстап щеше да има само три или четири хана, тоест щеше да си е съвсем малко градче. Ами че той още помнеше как беше взел Бейрлон за голям град, а Бейрлон едва ли беше по-голям от този Хиндерстап!
Един ездач се изравни с него. Том. Пак се беше вторачил в онова проклето писмо. Лицето на дългурестия веселчун беше умислено, ветрецът развяваше бялата му коса, докато се взираше в думите. Все едно че не ги беше чел вече хиляда пъти.
— Защо не го прибереш това? — каза Мат. Доста време му беше трябвало да склони веселчуна да дойде до селото, но Том имаше нужда от това, имаше нужда от малко развличане.
— Сериозно, Том. Знам, че нямаш търпение да намериш Моарейн. Но ще минат още няколко недели, докато успеем да се измъкнем, а препрочитането на това писмо няма да донесе нищо. Само те притеснява още повече.
Том кимна и сгъна листа.
— Прав си, Мат. Но това писмо го нося от месеци. Сега, след като го показах, чувствам, че… Ами, просто искам да се заема с това.
— Знам. — Мат зарея поглед далече напред. Моарейн. Кулата Генджей. Имаше чувството, че почти може да я види, извисила се на хоризонта. Натам сочеше пътят му, а Кемлин беше просто крайпътен камък. Ако Моарейн все още беше жива… Светлина, до какво ли пък щеше да доведе това? Как щеше да реагира Ранд?
Спасяването беше друга причина да му се иска една добра игра на зарове. Защо се бе съгласил да иде с Том в тая кула? Ония проклети змии и лисици… никакво желание не изпитваше да види тях отново.
Но… Също така не можеше да остави Том да иде сам. В това имаше неизбежност. Все едно, че част от него винаги беше знаела, че ще трябва да се върне и отново да се изправи пред онези същества. Два пъти вече го бяха изиграли, а Еелфините бяха вързали нишки из мозъка му с онези спомени в главата му. Дълг имаше да урежда с тях, това беше сигурно.
Мат не изпитваше кой знае каква обич към Моарейн, но нямаше да им я остави, нищо, че беше Айез Седай. Кръв и пепел. Сигурно щеше да се изкуси да нахлуе там и да спаси дори някой от Отстъпниците, ако го държаха в плен.
А… май имаше една. Ланфеар беше пропаднала през същия портал. Да го изгори дано, какво щеше да направи, ако я намереше там? И нея ли щеше да освободи?
„Глупак си ти, Мат Каутон. Никакъв герой не си. Просто глупак.“
— Ще намерим Моарейн, Том — каза Мат. — Имаш думата ми, да ме изгори дано. Ще я намерим. Но първо трябва да отведем Бандата някъде на безопасно и наистина ни трябва информация. Бейл Домон твърди, че знае къде е кулата, но няма да съм спокоен, докато не стигнем в някой голям град и не подушим из него за слухове и приказки за тая кула. Все някой трябва да знае нещо. Освен това ще ни трябва продоволствие, а се съмнявам, че ще намерим нужното из тия планински селца. Трябва да стигнем до Кемлин, ако е възможно, макар че може би ще се спрем в Четиримата крале по пътя.