Том кимна. Мат виждаше как го гложди мисълта, че Моарейн е в плен, изтезавана и кой знае още какво. Светлосините очи на Том гледаха някак зареяно. Защо се тормозеше толкова много? Какво беше за него Моарейн освен поредната Айез Седай, една от онези, заради които племенникът му бе изгубил живота си?
— Да го изгори дано — изсумтя Мат. — Не трябва да мислим за тия неща, Том! Ще си изкараме една хубава вечер със зарове и смях. Може би ще има време и за някоя и друга песен.
Том кимна и лицето му малко се оживи. Кутията с лютнята му беше вързана на гърба на коня. Щеше да е добре да го види да я отваря пак.
— Смяташ ли пак да пожонглираш за вечерята си, чирако? — попита насмешливо Том.
— По-добре ще е, отколкото да свиря на оная проклета флейта — избоботи Мат. — Хич ме нямаше с нея. Ранд обаче се справи добре, нали?
В главата му се завихриха цветове и се сляха в образ на Ранд. Седеше сам-самичък в някаква стая. Беше изпружил крака, облечен в пищно извезана риза, с черно-червено палто, захвърлено смачкано до дървената стена до него. Едната му ръка бе долепена до челото, сякаш го мъчеше главоболие. Другата му ръка беше…
Другата ръка свършваше с чуканче. Първия път, Когато Мат бе видял това — преди няколко недели, — се беше стъписал. Как бе изгубил Ранд ръката си? Изглеждаше почти умрял, изпружен така и неподвижен. Макар че устните му май се движеха, бълнуваше нещо или мърмореше. „Да те изгори дано — помисли си Мат. — Какво си направил?“
Е, поне не беше наблизо. „Смятай, че си извадил късмет“ — каза си Мат. Животът напоследък не беше от най-леките, но все пак можеше да се е лепнал и за Ранд. Е, Ранд беше приятел, да. Но Мат нямаше намерение да е с него, когато Ранд полудееше и избиеше всичките си познати. Приятелството си е приятелство, обаче глупостта си е глупост. Щяха да се бият заедно в Последната битка, разбира се, нямаше как. Мат просто се надяваше да е достатъчно далече от бойното поле и всички владеещи сайдин побъркани мъже.
— Да, Ранд — рече Том. — Можеше да си живее добре като веселчун, гарантирам. Можеше и истински бард да стане, ако бе започнал като по-млад.
Мат тръсна глава, за да разпръсне видението. „Да те изгори дано, Ранд. Остави ме на мира.“
— Онези дни бяха по-добри, нали, Мат? — Том се усмихна. — Ние тримата, докато си пътувахме по река Аринел.
— С мърдраалите, дето ни гонеха неясно защо — добави навъсено Мат. И онези дни не бяха по-леки. — Мраколюбците пък се пробваха да ни намушкат в гърба всеки път, щом се обърнем.
— По-добре, отколкото да се опитват да ни убият голам и Отстъпници.
— Все едно да кажеш, че се радваш да имаш клуп на шията вместо меч в корема.
— От клупа поне можеш да избягаш, Мат. — Том поглади с юмрук дългите си бели мустаци. — Забият ли ти меча, не можеш да направиш кой знае какво.
Мат помълча, после неволно се разсмя. Потърка с пръсти шала на шията си.
— Май си прав, Том. Май си прав. Добре де, защо днес не вземем да забравим всичките тия ужасии? Да се престорим, че нещата са си както някога?
— Не знам дали е възможно, момко.
— Че защо да не е? — настоя Мат упорито.
— О? — възкликна Том с насмешка. — Значи както някога, когато си мислеше, че старият Том Мерилин е най-мъдрият и най-много пътувал по света човек, когото си виждал? И ще се престориш на зяпналото селянче, дето се вкопчваше в наметалото ми всеки път, щом минем през някое село с повече от един хан в него?
— Е, де. Не бях чак толкова зле.
— Позволи ми да не се съглася, Мат — изкиска се Том.
— Не помня много. — Мат пак се почеса по главата. — Но помня, че двамата с Ранд се справихме съвсем добре сами, след като се разделихме с теб. Успяхме да се доберем до Кемлин поне. Върнахме ти проклетата лютня невредима, нали?
— Доста поочукана всъщност…
— Да те изгори дано, я стига! — възмути се Мат. — Ранд буквално спа с тая лютня. Нямаше и да помисли да я продадем, дори когато бяхме толкова гладни, че щяхме ботушите да си изгризем, ако не ни трябваха, за да стигнем до следващото градче. — Онези дни му бяха мътни, пълни с дупки като желязно ведро, оставено да ръждясва цяла зима. Но беше възстановил някои неща.