Том пак се изкиска.
— Не можем да върнем времето, Мат. Колелото се е превъртяло, за добро или за лошо. И ще продължава да се върти, докато гаснат светлини и гори се смрачават, докато бури ехтят и небеса се сриват. Ще се върти. Колелото не е надежда, Колелото не го интересува, Колелото просто е. Но докато се върти, хората могат да се надяват, хората могат да се интересуват. Че докато гасне една светлина, друга ще лумне след време и че всяка кипнала буря все някога ще затихне. Докато Колелото се върти. Докато се върти…
— Това малко на песен избива, Том.
— Мда — отвърна Том почти с въздишка. — Стара, забравена вече всъщност. Открил съм три версии, всичките със същите думи, нагласени за различни мелодии. Предполагам, че районът ми напомня за нея. Казват, че самата Дорейл била написала текста.
— Район ли? — възкликна Мат изненадано и огледа трииглените борове.
Том кимна замислено.
— Този път е стар, Мат. Древен. Вероятно го е имало още преди Разрушението. Такива забележителности обикновено си намират място в песни и разкази. Мисля, че този район е тъй наричаният някога Разцепени хълмове. Ако е така, значи сме в някогашната Кореманда, близо до Орлови предели. Бас слагам, че ако изкачим ей ония хълмове, ще намерим стари укрепления.
— И какво общо има това с Дорейл? — попита Мат притеснено. Дорейл беше някогашна кралица на Аридол.
— Гостувала е тук — отвърна Том. — Написала е няколко от най-хубавите си стихотворения в Орлови предели.
„Да ме изгори дано — помисли Мат. — Помня го!“ Помнеше как стои на стените на високо укрепление, на студен планински връх, и гледа надолу към дълъг лъкатушещ път, накъсан и разбит, по който пъпли армия с виолетови знамена. Пъпли нагоре под дъжд от стрели. Разцепени хълмове. Една жена на балкона. Кралицата.
Потръпна и прогони спомена. Аридол бе една от древните държави, въздигнали се преди много време, когато Манедерен беше сила. Столицата на Аридол имаше друго име. Шадар Логот.
От дълго време не бе усещал притеглянето на рубинената кама. Почти бе започнал да забравя какво е да е привързан към нея, ако изобщо бе възможно да се забрави такова нещо. Но понякога си спомняше онзи рубин, червен като собствената му кръв. И старата страст, старият копнеж отново се промъкваше в него…
Мат тръсна глава, за да потисне спомените. Да го изгори дано, нали беше тръгнал да се забавлява!
— Хубаво време беше — подхвърли разсеяно Том. — Стар се чувствам напоследък, Мат. Като избеляла завивка, окачена да се суши на вятъра, цветовете й само намекват за някогашната си яркост. Понякога се чудя дали изобщо съм ти от полза вече. Едва ли имаш нужда от мен.
— Какво?! Разбира се, че имам нужда от тебе, Том!
Побелелият веселчун го изгледа.
— Проблемът с теб, Мат, е, че всъщност те бива в лъженето. За разлика от другите две момчета.
— Сериозно ти казвам! Да ме изгори дано! Знам, че можеш да духнеш и да тръгнеш да си пътуваш сам, и да си разказваш историите като някога. Но нещата тук може да тръгнат не толкова гладко и със сигурност ще ми липсва мъдростта ти. Че как иначе? Човек има нужда от приятели, на които да се довери, нали така?
— Леле, Мат! — Очите на Том блеснаха насмешливо. — Ти май си решил да ми повдигаш духа, а? Та да остана с теб и да правя каквото трябва, вместо да избягам и да търся приключения? Много отговорно, момче. Какво те е прихванало?
Мат се намръщи.
— От брака ще да е. Да ме изгори дано, няма да престана да мисля за пиене и комар! — Талманес отпред го чу и се обърна, погледна го и завъртя очи.
Том се засмя.
— Е, момко, не исках да те обезсърчавам. Просто си бъбрим. Все още имам няколко неща, които мога да покажа на този свят. Ако наистина мога да освободя Моарейн… е, ще видим. Освен това някой трябва да е тук и да наблюдава, а после да го нареди всичко на песен някой ден. Да.
Извади от дисагите пъстрото си веселчунско наметало и се заметна гордо с него.
— Е — каза Мат, — когато пишеш за нас, можеш да добавиш няколко чутовни щриха, ако решиш да включиш куплет и за Талманес. Знаеш какво — как все подслушва и дебне и колко гадно мирише, понеже изобщо не се къпе.
— Това го чух! — подвикна Талманес отпред. — Изобщо не е вярно.
— Затова го казах! — отвърна Мат.
Том само се засмя и заоправя гънките на наметалото, за да изглежда по-впечатляващо.
— Не мога да обещая нищо. — И се изкиска отново. — Макар че ако не възразяваш, Мат, мисля да се отделя от вас, щом влезем в селото. Ушите на един веселчун могат да уловят малко информация, която няма да се изрече пред войници.