Друга група, повечето жени, се бе струпала около Айез Седай. Добре. Мат почти беше очаквал, че селяните ще се изплашат. Един от събралите се при Том изгледа Мат и Талманес преценяващо. Беше як мъж, ленените му ръкави бяха навити до лактите въпреки мразовития пролетен въздух. Ръцете му бяха обрасли с тъмни къдрави косми, гъсти почти като брадата му.
— Като ви гледам, приличате на някой лорд — каза мъжът на Мат.
— Той е… — почна Талманес, но Мат го прекъсна:
— Само на пръв поглед.
— Аз съм Барлдън, кметът — каза мъжът и скръсти ръце. — Добре сте дошли да отседнете и търгувате. Трябва обаче да знаете, че нямаме почти нищо за продан.
— Сирене поне трябва да имате — рече Талманес. — Това произвеждате, нали?
— Всичко, което не е мухлясало или развалено, си ни трябва — отвърна Барлдън. — Но ако карате плат или дрехи, можем да направим размяна, колкото да ви нахраним за деня.
„Да ни нахраните за деня? — помисли Мат. — Всичките единайсет?“ Трябваше да натовари поне един фургон с храна, да не говорим за ейла, който бе обещал на хората си.
— А, освен това имаме и комендантски час. Всички външни трябва да са извън града преди мръкване.
Мат погледна покритото с облаци небе.
— Но до мръкване няма и три часа!
— Такива са правилата — отсече Барлдън.
— Това е нелепо — каза Джолайн, обърна гръб на селските жени, смуши коня си и се доближи до Мат и Талманес. Стражниците я последваха като сенки, както винаги. — Господин Барлдън, не можем да се съгласим с тази глупава забрана. Разбирам колебанието ви в тези опасни времена, но съм сигурна, че ще се погрижите тези правила да не се прилагат в случая.
Кметът стоеше със скръстени на гърдите ръце и мълчеше.
Джолайн присви устни и намести ръце на юздите така, че почти навря пръстена с Великата змия в очите му.
— Толкова малко ли означава символът на Бялата кула напоследък?
— Уважаваме Бялата кула. — Барлдън отново погледна Мат. Умен беше. Гледането на Айез Седай в очите обикновено разколебаваше човек. — Но правилата ни са стриктни, милейди. Съжалявам.
— Подозирам, че ханджиите ви никак не са доволни от това изискване — изсумтя Джолайн. — Как ще вържат двата края, ако не могат да дават стаи под наем?
— Хановете са компенсирани — отвърна грубо кметът. — Имате три часа. Свършете си работата и си вървете по пътя. Ние сме дружелюбни хора, но си имаме правила и няма да ги нарушим.
Обърна се и си тръгна. Последва го група яки мъже, някои с брадви. Не ги носеха заплашително. Съвсем небрежно си ги носеха, все едно отиват да цепят дърва. По нареждане на кмета.
— Много мило посрещане, нали? — измърмори Талманес.
Мат кимна. В същия момент заровете затропаха в главата му. Да го изгори дано! Реши да ги пренебрегне. Бездруго никога не му бяха от помощ.
— Да вървим да намерим кръчма — рече той и смуши Пипс.
— Не си се отказал да изкараш нощта тука, а? — усмихна се Талманес.
— Ще видим — отвърна Мат, заслушан в заровете въпреки волята си. — Ще видим.
На влизане в селото беше зърнал три хана. Имаше един в края на главната улица, с два фенера отпред — горяха ярко, въпреки че още беше светло. Варосаните му стени и чистите стъкла на прозорците щяха да привлекат Айез Седай като мухи на мед. Това трябваше да е ханът за пътуващи търговци и важни особи, извадили лошия късмет да замръкнат сред тия хълмове.
Но сега пътниците не можеха да остават за нощта. Откога бе въведена тази забрана? Как се поддържаха тия ханове? Дали предлагаха баня и храна, но без стаи под наем?…
На Мат не му минаваха уверенията на кмета, че хановете били „компенсирани“. Ако не носеха никаква полза на селото, защо да им плащат? Странна работа.
Тъй или иначе, Мат не се запъти към хубавия хан, нито към избрания от Том — той не беше на главния път, а на една широка улица малко на североизток. Щеше да обслужва средна ръка гости, заможни мъже и жени, които не искат да харчат повече от необходимото. Леглата там щяха да са чисти, а храната — сносна. Местните щяха да посещават гостилницата за по чаша от време на време, най-вече щом почувстват, че жените им ги държат изкъсо.
Последният хан беше най-трудният за намиране, стига Мат да не знаеше какво да търси. Намираше се на три улици от центъра, в задния западен ъгъл на селото. Нямаше никаква табела. Само една дъска с резбовано на нея нещо като пиян кон бе поставена отвътре на един от прозорците. Прозорците, впрочем, бяха без стъкла.
Отвътре се лееше светлина и смях. Повечето външни щяха да се почувстват неловко от липсата на табела и фенери. Всъщност си беше повече кръчма, отколкото хан. Мат се съмняваше, че ще има нещо повече от няколко сламеника, които да се наемат за медник. Това беше място за отпускане на отрудените местни хорица. С настъпването на вечерта много от тях щяха да се запътят насам. Беше място за общуване и отпускане, място, където да изпушиш щипка табак с приятели. И да хвърлиш няколко игри на зарове.