На ъгъла спря и погледна назад. Селяните бяха изостанали.
— Все пак ти си виновен! — каза задъхано Талманес.
— Мислех, че обичаш битките.
— Обичам някои битки. На бойното поле или хубав кръчмарски бой. Това… това е безумие!
Селяните зад тях се смъкнаха на четири крака и заподскачаха като животни. Талманес потрепери.
Едва виждаха в полумрака. По улицата имаше фенери, но май никой нямаше да ги запали.
— Мат, приближават се — извика Талманес, стиснал меча за бой.
— Това не е заради залога ни — каза Мат, заслушан в крясъците и виковете. Ехтяха от всички посоки. Две вкопчени едно в друго тела изхвърчаха от горния прозорец на близката къща. Жени. Биеха се и се дращеха с нокти, докато падаха, тупнаха тежко в пръстта и не мръднаха повече.
— Хайде — викна Мат и обърна Пипс. — Трябва да намерим Том и жените.
Свърнаха по страничната улица, която трябваше да пресича главната. Мъже и жени се млатеха в канавките. Някакъв дебелак с окървавено лице залитна на улицата и Мат го прегази, макар и с неохота — твърде много хора вилнееха отстрани, за да рискува да заобикаля нещастния глупак. Видя и деца да се бият: хапеха по-големите по краката и ритаха и тъпчеха връстниците си.
— Целият проклет градец се е побъркал — измърмори Мат, докато препускаха към хубавия хан. Щяха да вземат Айез Седай и след това да препуснат, на изток за Том — неговият хан беше най-далече.
На главната улица беше още по-зле. Вече се беше мръкнало съвсем. Всъщност тъмнината тук като че ли бе настъпила твърде бързо. Неестествено бързо. Улицата гъмжеше от гърчещи се фигури, биещи се, врещящи, боричкащи се в сгъстяващия се мрак хора. В тази тъмница някои от биещите се сякаш се сливаха в странни същества: страховити чудовища с десетки размахващи се крайници и крещящи в мрака усти.
Мат пришпори Пипс. Нищо не можеше да направи, освен да препусне право през врящото гъмжило.
— Светлина! — ревеше Талманес зад него, докато препускаха в бесен галоп към хана. — Светлина!
Мат стисна зъби и се наведе над врата на Пипс, докато препускаше през кошмара. Ревове разкъсваха мрака, тела се търкаляха по улицата. Той потрепери от ужас и изруга. Самата нощ сякаш се мъчеше да ги задуши, да стегне гърлата им в смъртна хватка и да бълва черни изчадия.
Тъмните фигури скачаха да се докопат до краката му и да го смъкнат от седлото.
Конят на Деларн изведнъж се закова на място, вдигна се в паника на задните си крака и хвърли войника от седлото.
Мат дръпна юздите на Пипс и се извърна, чул крясъка му — бе някак по-ясен, по-човешки от воя около тях.
— Мат! — изрева Талманес, докато профучаваше напред покрай него. — Продължавай! Не можем да спрем!
„Не — помисли Мат и се отърси от паниката. — Няма да оставя човек в това.“ Пое дълбоко дъх, заряза Талманес и извъртя Пипс към черното кълбо тела, където беше паднал Деларн. Стоновете, крясъците и съсъкът сякаш се стовариха върху него.
Мат изрева и скочи от седлото — не можеше да се вреже с коня в тълпата, без да рискува да стъпче човека, когото искаше да спаси. Мразеше да се бие на тъмно, ужасно го мразеше това. Налетя върху черните фигури, чиито лица изобщо не можеше да види, освен блесналите тук-там зъби и обезумелите очи, отразили последната гаснеща светлина. Напомниха му за миг друга една нощ, в която избиваше Твари на Сянката в тъмното. Само че тези, с които се биеше сега, нямаха изяществото на мърдраали. Липсваше им дори взаимодействието на тролоци.
За миг му се стори, че се бие със сенки — сенки, хвърляни от пращящи пламъци, безредни и несвързани, но още по-опасни с това, че не можеше да ги предвиди. Едва се отърва да не му строшат черепа в една безсмислена атака. През деня тези атаки щяха да са смехотворни, но от тези озверели мъже и жени, които не ги интересуваше къде и по кого удрят, бяха доста объркващи. По едно време се усети, че се бие просто за да остане жив — въртеше ашандарея в широка дъга и повече отбиваше ударите, отколкото убиваше. Щом нещо се задвижеше в тъмното, удряше. Как, в името на Светлината, щеше да намери Деларн в тая бъркотия?
Близо до него една от сенките се раздвижи и Мат мигновено разпозна фехтовална форма. „Плъх гризе зърното“! Селянин нямаше да го знае това. Добър боец беше тоя Деларн!
Завъртя се към сянката, като посече други две през гърдите и те паднаха с пъшкане и болезнен вой. Деларн се строполи под купчина други тела и Мат изрева, прескочи някакъв труп и посече с оръжието в широк замах. Сенките отстъпиха, една падна. Той приклекна, дръпна Деларн и чу тиха ругатня. Жив беше.