Джолайн мълчеше.
— Виж — продължи Мат. — Долу имам ранена Червена ръка и смятам да го измъкна жив. Нищо добро не можете да направите за тези хора тук. Подозирам, че Стражниците ти е трябвало да избият ония на стълбището, преди да се почувствате достатъчно застрашени, за да използвате Силата. Виждате колко са настървени.
— Добре — отвърна Джолайн. — Ще дойдем, но ще вземем двете момичета. Блерик и Фен ще ги носят.
Мат въздъхна. Би предпочел ръцете на Стражниците да са свободни, за да помогнат при нужда с мечовете. Но си замълча. Кимна на Талманес и Том и зачака нетърпеливо, докато Стражниците вдигнат двете вързани слугинчета и ги метнат на раменете си. След това цялата група заслиза по слугинското стълбище, с Талманес начело и Мат в тила. Чуха крясъци зад себе си, колкото гневни, толкова и радостни, след като селяните долу при стълбището разбраха, че отгоре вече не пада огън. Последва трополене и викове, след тях тръшкане на врати и Мат потрепери, щом си представи другите слуги — вързаните в къпалнята, — нападнати от озверялата тълпа.
Изскочи след другите в задния двор на хана и видя Деларн на земята до Пипс. Харнан беше на колене до него. Брадатият войник вдигна очи притеснено.
— Мат! Падна от седлото. Аз…
Едесина притича и коленичи до Деларн. Затвори очи и Мат усети как медальонът на гърдите му изстина. Потръпна при мисълта как Единствената сила изтича от нея и влиза в Деларн. Беше почти толкова зле, колкото да умреш, кръв и пепел! Стисна медальона под ризата си.
Деларн се вцепени, но след това изохка и очите му се отвориха.
— Готово — каза Едесина и се изправи. — Ще е слаб от Цяра, но успях навреме.
Харнан беше успял да оседлае конете. Светлината да го благослови. Свестен боец.
— Сякаш самата тъмнина ги е опиянила — рече Том, докато Мат помагаше на Деларн да се качи на седлото. — Сякаш самата Светлина ги е изоставила в ръцете на Сянката…
— Нищо не можем да направим — измърмори Мат и се намести зад Деларн: той беше много слаб, за да язди сам след Цяра, и погледна накриво двете слугинчета, които Стражниците бяха метнали отпред на конете си. Бореха се да се измъкнат от връзките, а в очите им блестеше омраза.
— Тръгваме — каза Мат и смуши Пипс.
Групата потегли зад него.
— Казах аз, че трябваше да си тръгнем — подхвърли Талманес и погледна назад през рамо. — Ама не: ти трябваше да останеш за още едно хвърляне.
Мат не се обърна назад.
— Не беше по моя вина, Талманес. Как можех да знам, че след залез полудяват?
— Тъй ли? Че те всички полудяват, когато седнеш да играеш зарове след залез.
Мат завъртя очи. Хич не му беше до шегички.
Мат седеше на един камък на тъмния склон и гледаше към Хиндерстап. Селото беше тъмно. Невъзможно бе да се разбере какво става там, но все пак той гледаше. Как можеше да заспи човек след всичко, което ги бе сполетяло?
Е, войниците спяха. Не можеше да вини Деларн. Цярът на Айез Седай можеше да изцеди човек. Самият Мат бе изпитал веднъж ледения му мраз и нямаше намерение да го повтаря. Талманес и Харнан не можеха да се оправдаят с Цяра, но пък те бяха войници, а войниците се научават да спят, когато могат. Пък и нощната преживелица изобщо не беше ги притеснила толкова, колкото Мат. О, притеснили се бяха доста в самия й разгар, но за тях това вече бе само поредната отминала битка. Поредната преживяна битка. За която якият Харнан ръсеше шеги и се усмихваше, докато лягаха.
Не и Мат обаче. За него в цялата тази преживелица имаше нещо ужасно нередно. Дали вечерният час не беше, за да я предотврати по някакъв начин? Дали неговото оставане бе причинило толкова много смърт? Кръв и кървава пепел. Едно нормално място ли не беше останало на този свят?
— Мат, момко — продума Том, беше се доближил до него с познатото леко накуцване. В битката си беше счупил и ръката, но Едесина го бе Изцерила. — Трябва да поспиш.
Луната вече бе изгряла — макар и скрита зад облаците — и беше достатъчно светло, за да се види загрижеността на лицето му.
Бяха спрели в малка падина над пътя. Предлагаше добра гледка към селото и — по-важното — беше с изглед към пътя, по който се бяха измъкнали. Намираше се на стръмен склон и единственият достъп бе отдолу. Само един човек можеше да държи под око всеки, който се опиташе да се промъкне към бивака им.
Айез Седай си бяха постлали в падината, но Мат не смяташе, че наистина спят. Стражниците на Джолайн се бяха сетили да вземат походни постели, просто за всеки случай. Стражниците си бяха такива. Хората на Мат разполагаха само с наметалата си, но това не им попречи да заспят. Талманес дори похъркваше. Въпреки пролетния хлад Мат беше забранил паленето на огън. Не беше толкова студено, че да не могат да минат без огън, а и той щеше да даде знак на всеки, който тръгнеше да ги търси.