— Нищо ми няма, Том — отвърна Мат и му направи място на камъка. — Ти трябва да поспиш.
Том поклати глава.
— Едно от хубавите неща на остаряването е, че тялото ти като че ли вече няма толкова нужда от сън. Умирането не отнема толкова енергия, колкото растенето, предполагам.
— Хайде не почвай пак с това. Трябва ли да ти напомням как ми измъкна мършавия задник от оня ужас там долу? Какво се притесняваше преди? Дали си ми трябвал? Ако не беше с мен днес, ако не беше дошъл да ме потърсиш, щях да съм умрял в това село. Деларн също.
Том се ухили и очите му светнаха на лунната светлина.
— Добре, Мат. Няма повече, обещавам.
Мат кимна. Седяха си на камъка, загледани към селището.
— Няма да ме остави на мира, Том — отрони най-сетне Мат.
— Кое?
— Всичко това — каза Мат уморено. — Проклетият Тъмен и изчадията му. Гонят ме от онази нощ в Две реки и нищо не ги спря.
— Смяташ ли, че това беше той?
— Кой друг може да е? Кротки селски хорица, а се превърнаха в освирепели луди. Това си е работа на Тъмния и ти го знаеш.
Том помълча, после въздъхна:
— Да. Май е точно така.
— И продължават да ме гонят — каза Мат сърдито. — Оня проклет голам ме дебне, знам го, но де да беше само това. Мърдраали и Мраколюбци, чудовища и призраци. Дебнат ме и ме гонят. Налитам от една беля на друга, едва-едва успявам да оцелея, откакто почна това. Все си мисля, че трябва да си намеря една дупчица, да се свра там и да си хвърлям заровете и да си пия, но това няма да го спре. Нищо няма да го спре.
— Ти си тавирен, момко.
— Не съм го искал. Да ме изгори дано, ще ми се всички те да притесняваха само Ранд. На него си му харесва. — Тръсна глава, за да прогони образа, който се оформи пред очите му: Ранд спи, Мин се е сгушила до него.
— Наистина ли го мислиш това? — попита Том.
Мат се поколеба.
— Ще ми се — призна накрая. — Така щеше да е по-лесно.
— Лъжите не правят нещата по-лесни в дългосрочен план. Освен ако не са насочени към точно определена личност — обикновено жена — и в точния, подходящ момент. Когато ги казваш на себе си, само си създаваш повече неприятности.
— Донесох неприятност на ония хора. В селото. — Мат се озърна към другия край на бивака, където двамата Стражници пазеха вързаните все още слугинчета. Те продължаваха да се борят. Светлина! Откъде намираха сила? Беше нечовешко.
— Не смятам, че беше ти, Мат — рече Том замислено. — О, не споря, че бедата те гони — самият Тъмен като че ли те гони наистина. Но Хиндерстап… хм, докато пеех в онази гостилница, подочух това-онова. Не го взех на сериозно. Но сега като си помисля, май хората там очакваха това. Или нещо подобно.
— Но как? Ако това се е случвало преди, всички щяха да са мъртви.
— Не знам — промълви Том умислено. После сякаш се сети нещо и бръкна под наметалото си. — О, забравих. Може би все пак има връзка между теб и случилото се. Взех това от един мъж, беше се напил порядъчно. — Извади сгънат лист и го подаде на Мат.
Мат се намръщи, взе листа и го разгъна. Примижа на смътната лунна светлина, наведе се и изпъшка, щом видя какво има на него — много точна рисунка на собственото му лице, с шапката на главата. Нарисуван беше чак и медальонът с лисичата глава на врата му. Кръв и пепел.
Успя да сдържи яда си.
— Красив тип. Хубав нос, прави зъби, страхотна шапка.
Том изсумтя.
— Видях едни да показват лист на кмета — каза Мат, като сгъна рисунката. — Не видях какво имаше на него, но се обзалагам, че е било същото като това. Какво ти каза мъжът, от когото го взе?
— Някаква другоземка в едно село на север оттук ги раздавала и предлагала награда на всеки, който те е виждал. Мъжът взел листа от приятел, тъй че не можа да ми я опише, нито да ми каже името на селото. Или приятелят му го е оставил в неведение, за да прибере сам наградата, или просто беше прекалено пиян, за да помни.
Мат напъха листа в джоба си. Предутринната светлина започна да се усилва. Беше седял буден цялата нощ, но не се чувстваше уморен. Просто… изцеден.
— Връщам се — каза той.
— В Хиндерстап?
Мат кимна и стана.
— Веднага щом се развидели. Трябва да…
Прекъсна го тиха ругатня и той се завъртя мигновено, стиснал ашандарей. За едно мигване на окото в ръцете на Том се появиха два ножа. Изругалият се оказа Фен, салдейският Стражник на Джолайн. Стоеше прав, с ръка на меча, и се оглеждаше. Блерик бе застанал до Айез Седай с изваден меч и готов за бой.