— Няма да ви посегнем — каза кметът и сведе очи. — Няма защо да се притеснявате толкова. Поне докато не залезе слънцето. Ще ви обясня, ако искате. Или елате вкъщи и ме изслушайте, или си вървете. Всъщност ми е все едно, стига да спрете да ни притеснявате. Работа ни чака. Повече от обикновено, благодарение на вас.
Мат погледна Том и той сви рамене и каза:
— Никога не вреди да изслуша човек.
— Не знам. — Мат погледна накриво Барлдън. — Нещо не ми се слушат такива истории.
— Значи си тръгваме?
Мат бавно поклати глава.
— Не. Да ме изгори дано, златото ми още е у тях. Хайде да видим какво има да ни каже господин кметът.
— Започна преди няколко месеца — рече кметът, беше застанал до прозореца. Бяха в спретнатата — макар и скромна — дневна в къщата му. Завесите и килимът бяха в мек светлозелен цвят, почти като листа на маргаритка, дървената ламперия бе светлокафява. Жената на кмета им донесе чай от сушени диви ягоди. Мат отказа и за всеки случай остана прав, опрял гръб на стената близо до вратата към улицата. Копието му бе подпряно до него.
Жената на Барлдън беше ниска, с кафява коса и леко пълничка, с добродушно майчинско излъчване. Върна се от кухнята с купичка мед за чая и се поколеба, щом видя подпрелия се на стената Мат. Изгледа накриво копието, после сложи купичката на масата и излезе.
— Какво се случи? — попита Мат и погледна Том, който също бе отказал да седне. Старият веселчун стоеше скръстил ръце до вратата за кухнята. Кимна на Мат. Жената не подслушваше.
— Не сме сигурни дали беше нещо, което ние направихме, или просто някое жестоко проклятие от Тъмния — заговори кметът. — Беше обикновен ден, в началото на тази година, точно преди празника на Абрам. Нищо особено нямаше, доколкото помня. Времето вече се бе развалило, макар че снегът още не бе дошъл. Много от нас излязоха на другата сутрин да си вършат обичайната работа, без да го вземат много на сериозно.
— Странностите бяха дребни, виждате ли. Строшена врата тук, съдрано на нечии дрехи, за което човекът нямаше спомен. — Той въздъхна. — И кошмарите. Всички ги имахме — кошмари за смърт и убийства. И повечето хора не помнеха как са си легнали предната вечер. Можеха да си спомнят как са се събудили в топлите си легла, но много малко помнеха как са си легнали. Тези, които помнеха, всъщност бяха заспали по-рано, преди залез-слънце. За останалите предната вечер беше като в мъгла.
Мъжът замълча. Мат се озърна към Том, но той не реагира. Присвитите му сини очи издаваха, че се старае да запамети разказа. „Дано го запомни добре, ако ще ме вкарва в балади. И да гледа и шапката ми да включи. Проклетата ми хубава шапка.“
— Нея вечер бях на пасищата — продължи кметът. — Помагах на стария Гаркен с поправянето на една ограда. А след това… нищо. Мъгла. На другата сутрин се събудих в леглото, до жена ми. И двамата бяхме уморени, все едно не сме спали добре. — Замълча, след това добави с по-тих глас: — И… кошмарите. Смътни са и избледняват. Но помня един много ярък образ. Старият Гаркен, мъртъв в краката ми. Убит като от побеснял звяр.
Барлдън стоеше до прозореца на източната стена, срещу Мат, и гледаше навън.
— Но на другия ден отидох да видя Гаркен и той си беше жив и здрав. Дооправихме оградата. Чак като се върнах в градчето, чух приказките. Общите кошмари, губещите се часове точно след залез-слънце. Събрахме се, обсъдихме го, а после се случи отново. Слънцето залезе, а когато станах, пак се събудих в леглото си, уморен и главата ми пълна с кошмари. — Потръпна, отиде до масата и си наля чай.
— Не знаем какво става нощем — рече кметът, докато разбъркваше лъжичката мед.
— Не знаете ли? — Мат свъси вежди. — Мога скапано да ви разкажа какво се случи снощи. Вие…
— Ние не знаем какво се случва — прекъсна го рязко кметът. — И не държим да знаем.
— Но…
— Не ни трябва да знаем, чужденецо — заяви кметът. — Искаме да си живеем живота добре, колкото можем. Много от нас се прибират рано, лягат си преди залез-слънце. Така няма дупки в спомените ни. Лягаме си в леглото, будим се в същото легло. Има кошмари, може би по някоя щета в къщата, но нищо, което да не може да се поправи. Други предпочитат да идат в кръчма и да пият до залез-слънце. Има благина в това, предполагам. Пиеш колкото искаш и не се налага да се притесняваш, че няма да можеш да се прибереш у дома. Винаги се събуждаш жив и здрав в леглото си.
— Не можете да го избегнете напълно — заговори кротко Том. — Не можете да се преструвате, че всичко си е същото.