— Не го и правим. — Барлдън отпи от чая. — Имаме си правила. Правилата, които вие пренебрегнахте. Никакви огньове, запалени след залез-слънце — не можем да си позволим да пламне някой пожар през нощта и да няма кой да го изгаси. И забраняваме на външни хора да се задържат след залез-слънце. Този урок го научихме бързо. Първите хора, които останаха тук след стъмване, бяха роднини на Самри бъчваря. На другата сутрин намерихме кръв по стените на дома му. Но сестра му и семейството й си спяха живи и здрави в леглата, които им беше дал. — Кметът помълча. — Сега и те имат същите кошмари.
— Ами просто се махнете — каза Мат. — Напуснете го това проклето място и идете някъде другаде!
— Опитвахме. Винаги се събуждаме пак тук, колкото и далече да сме стигнали. Някои посегнаха на живота си. Погребахме ги. На другата сутрин се събудиха в леглата си.
— Кръв и кървава пепел — измърмори Мат. Полазиха го тръпки.
— Вие оцеляхте — заговори кметът и отново разбърка чая. — Предполагах, че не сте, след като видях петната кръв. Любопитно ни беше къде ще се събудите. Повечето стаи в хановете са заети постоянно от пътници, които вече са част от селото ни, за добро или лошо. Не можем да избираме къде ще се събуди някой. Просто се случва. Някое празно легло получава нов обитател — и после той се буди там всяка сутрин. Все едно, когато чух да си говорите какво сте видели, разбрах, че трябва да сте избягали. Помнехте нощта прекалено ярко. Всеки, който… се присъедини към нас, има кошмарите. Смятайте, че сте извадили късмет. Съветвам ви да си тръгнете и да забравите Хиндерстап.
— Имаме Айез Седай с нас — каза Том. — Те сигурно могат да ви помогнат някак. Можем да кажем на Бялата кула да пратят…
— Не — прекъсна го рязко Барлдън. — Животът ни не е чак толкова лош, след като вече знаем как да се справим с положението. Не искаме да привличаме вниманието на Айез Седай. Щяхме за малко да изгоним групата ви още отначало. Правим го понякога, щом усетим, че пътниците няма да се подчинят на правилата ни. Но вие водехте Айез Седай. Те задават въпроси, стават любопитни. Притеснихме се, че ако ви изгоним направо, ще станат подозрителни и ще влязат насила.
— Принуждаването на хората да напуснат до залез-слънце ги прави още по-подозрителни — намеси се Мат. — А да накараш проклетите слуги в банята да ги убият също не е добър начин да пазиш тайната.
Кметът го погледна унило.
— Някои искаха… е, да ви задържим тук. Помислиха, че ако Айез Седай бъдат вързани тук, ще намерят изход за всички ни. Не всички сме съгласни. Все едно, това е наш проблем. Моля ви, просто… просто си вървете.
— Добре. — Мат взе копието си. — Но първо ми кажи тия откъде идват? — И извади от джоба си рисунката.
Барлдън я погледна бегло.
— Раздават ги в околните села. Някой те търси. Както казах на Ледрон снощи, не се занимавам с продажба на гости. Нямах намерение да те отвличам и да рискувам да те задържа тук през нощта само заради някаква си награда.
— Кой ме търси?
— На двайсетина левги оттук, на североизток, има едно градче, Трустеър. Според мълвата, ако ти трябват малко пари, можеш да отнесеш вест за мъж, който прилича на тази рисунка, или на другия. Иди в Трустеър, в хана „Размаханият юмрук“, и ще намериш тоя, дето те търси.
— Друга рисунка ли? — попита Мат намръщено.
— Да. Едър тип, с брада. Бележка отдолу гласи, че имал златни очи.
Мат се обърна към Том, който само вдигна рунтавите си вежди.
— Кръв и кървава пепел — измърмори Мат и дръпна периферията на шапката си. Кой търсеше него и Перин и какво искаха от тях? — Е, ние ще тръгваме.
Погледна Барлдън. Горкият човек. Това важеше за цялото село, впрочем. Но какво можеше Мат да направи по въпроса? Има битки, които човек може да спечели, и други, които трябва просто да остави за някой друг.
— Златото ти е в каруцата — каза кметът. — Нищо не взехме от печалбите ти. Храната също е там. — Погледна Мат в очите. — Държим си на думата тук. Други неща са извън контрола ни, особено за ония, дето не се вслушват в правилата ни. Но няма да ограбим човек само защото е чужденец.
— Много мило от ваша страна — измърмори Мат, докато отваряше вратата. — Е, лек ден тогава, пък като се стъмни, гледайте да не убиете някой наистина. Том, идваш ли?
Веселчунът тръгна към него, накуцваше от старата си рана. Барлдън стоеше насред стаята, забил поглед в чашата чай. Май съжаляваше, че в нея няма нещо по-силно.
Излязоха и Том попита:
— Значи тръгваме по дирите на тоя, дето разпространява рисунките ти?