— Вярно като Светлината. Точно това ще направим — отвърна Мат, докато връзваше ашандарей за седлото на Пипс. — Бездруго е на пътя за Четирима крале. Ще водя коня ти, ако можеш да караш каруцата.
Том кимна. Оглеждаше замислено къщата на кмета.
— Какво? — попита Мат.
— Нищо, момко. Просто… тъжна история. Нещо му е сбъркано на света. Тук има възел в Шарката. Градчето се разплита всяка нощ, а след това светът се опитва да го намести всяка сутрин, за да оправи отново нещата.
— Ами, по-внимателни трябва да са.
Селяните бяха докарали пълната с храна каруца. Конете бяха хубави, жълто-кафяви на цвят.
— По-внимателни ли? — рече Том. — Как? Кметът е прав, те наистина се опитаха да ни предупредят.
Мат изсумтя и отвори капака на сандъчето да види златото си. Беше си там, точно както го бе уверил кметът.
— Не знам. Може да сложат предупредителна табела или нещо такова. Здрасти. Добре дошли в Хиндерстап. Ако останете след залез-слънце, през нощта ще ви убием и ще ви изядем на закуска. Опитайте баничките с кайма на Мартна Бейли. Винаги пресни!
Том не се изкиска.
— Не е смешно, момко. Твърде много трагедия има в това градче за такава вятърничавост.
— Странно — отрони Мат, докато отброяваше толкова злато, колкото смяташе, че ще е добра цена за храната и каруцата. После, след малко размисъл, добави още няколко сребърни корони. Остави монетите на купчинка на прага на кметската къща и затвори сандъчето. — Колкото по-трагични стават нещата, толкова повече ме напушва смях.
— Наистина ли ще я вземем тази каруца?
— Храната ни трябва — отвърна Мат и натика сандъчето по-навътре. Няколко големи пити сирене и шест овчи бута лежаха до буретата с ейл. Храната миришеше вкусно и стомахът му изръмжа. — Спечелих си я честно.
Погледна селяните по улицата. Когато ги бе видял предния ден, си беше помислил, че мудният им вървеж е заради мързеливия нрав на планинците. Вече знаеше, че причината е съвсем друга.
— И изобщо не се чувствам гузен, че им взимам каруцата и конете. Съмнявам се, че тия хорица ще пътуват много в бъдеще…
Глава 29
В Бандар Еваан
„Моарейн Дамодред, която умря заради моята слабост.“
Докато преминаваше през внушителния портал към Бандар Еваан, Ранд забави Тай’дайшар. Свитата му бе след него, а отпред бяха айилците. За портите казваха, че градският печат бил врязан в тях, но както бяха широко разтворени, Ранд не можа да го види.
„Безименната Мраколюбка, която обезглавих в онези хълмове в Муранди. Забравил съм как изглеждаха другите с нея, но нейното лице никога не ще забравя.“
Списъкът течеше в ума му. Превърнало се беше вече в почти ежедневен ритуал, с името на всяка жена, загинала от ръката му или заради действията му. Улицата беше от отъпкана пръст, прорязана с бразди по кръстовищата. Пръстта тук бе по-светла, отколкото бе свикнал.
„Колавер Сайган, която умря, защото я направих несретница.“
Яздеше през шпалир от доманци, жени в прозирни рокли и мъже е тънки мустаци и пъстроцветни палта. Покрай улиците имаше дървени пътеки и по тях се трупаха хора и гледаха. Пряпорци и знамена плющяха на вятъра.
Списъкът винаги започваше с Моарейн. Това име най-много го нараняваше, защото можеше да я е спасил. Трябваше да я е спасил. Мразеше се, че бе позволил да се пожертва заради него.
Едно дете понечи да изтича на улицата, но баща му го хвана за ръката и го дръпна назад в човешкото гъмжило. Някои покашляха и измърморваха, но повечето мълчаха. Стъпките на бойците на Ранд по отъпканата пръст бе като гръм в сравнение с притихналата тълпа.
Жива ли беше отново Ланфеар? Щом Ишамаел бе могъл да се върне, с нея какво? В такъв случай смъртта на Моарейн щеше да е за нищо, а неговата страхливост — още по-унизителна. Никога повече. Списъкът щеше да остане, но той никога повече нямаше да е толкова слаб, че да не направи каквото трябва.
Хората по дъсчените пътеки не надаваха радостни възгласи. Какво пък, той не беше дошъл да освобождава. Дошъл бе, за да направи каквото трябва. Навярно щеше да намери Грендал тук. Ашмодеан бе казал, че е в тази страна, но това бе толкова отдавна. Ако я намереше, това може би щеше да успокои съвестта му, че е нахлул като нашественик.
Останала ли му беше все още съвест? Не можеше да реши.
„Лия, от Косайда Чарийн, която убих, като си казах, че е за нейно добро.“ Странно, Луз Терин също започна да мълви с него, да реди имената в чудат, отекващ напев в главата му.
Голяма група айилци беше спряла да го изчака на градския площад, украсен с бронзов фонтан във формата на коне, скачащи от разпенена вода. Пред фонтана чакаше мъж на кон с почетна гвардия около него. Беше едър мъж със скулесто, набраздено от бръчки лице. Челото му беше обръснато и напудрено по обичая на кайриенските войници. Добрайн беше благонадежден, поне доколкото можеше да е благонадежден един кайриенец.