„Сендара от Желязна планина Таардад, Ламел от Пушлива вода Миагома, Анадилин от Червената сол Гошиен.“
„Илиена Терин Морел“, каза Луз Терин, вмъкна името между две други. Ранд го остави. Лудият поне не крещеше.
— Лорд Дракон — заговори Добрайн и се поклони, щом Ранд се приближи. — Предоставям ви град Бандар Еваан. Редът беше възстановен, както заповядахте.
— Помолих да възстановиш реда в цялата страна, Добрайн — каза тихо Ранд. — Не само в града.
Благородникът леко повехна.
— Намери ли ми някой от Търговския съвет? — попита Ранд.
— Да. Милисаир Чадмар, последната избягала от градския хаос.
Очите му гледаха жадно. Винаги се беше държал предано, но дали това не беше хитрина? Ранд трудно можеше да се довери на когото и да било напоследък. Тези, които изглеждаха най-благонадеждни, все се оказваха хора, от които най трябваше да се пази. А Добрайн беше кайриенец. Смееше ли Ранд да се довери на един кайриенец, с техните игри?
„Моарейн беше кайриенка. На нея се доверявах. В повечето случаи.“
Може би Добрайн се надяваше, че Ранд ще го сложи за крал на Арад Доман. Беше бивш стюард на Кайриен, но — като повечето други — знаеше, че Ранд пази Слънчевия трон за Елейн.
Какво пък, можеше да даде кралството на Добрайн. Беше един от най-добрите. Ранд му кимна да поведе и той се обърна с групата айилци, и пое по широката странична улица. Ранд продължи след тях, списъкът още се въртеше в главата му.
Сградите тук бяха високи и четвъртити, като кутии, струпани една върху друга. Много бяха с балкони, пълни с хора като дъсчените пътеки долу.
Всяко име в списъка носеше болка, но тази болка вече бе някак странна и далечна. Чувствата му се… бяха се променили след деня, в който уби Семирага. Тя го бе научила как да погребе чувството си за вина и скръб. Поискала беше да го окове, но вместо това му даде сила.
Добави името й и това на Елза към списъка. Нямаха никакво право да са там. Семирага беше по-малко жена и повече чудовище. Елза го беше предала, бе приела да служи на Сянката. Но Ранд добави имената. Имаха право да го корят, че ги беше убил, като всички други. Повече дори. Не беше поискал да убие Ланфеар, за да спаси Моарейн, но беше прибягнал до белфир, за да изгори Семирага завинаги, вместо да позволи отново да бъде пленен.
Опипа малката гладка статуетка, която носеше в кесия на седлото си. Не беше казал на Кацуан, че слугите му са я намерили в стаята й. След като Кацуан беше прогонена от очите му, никога нямаше да й каже. Знаеше, че тя все още се тътри със свитата му, че насилва до крайност границите на заповедта му да не вижда повече лицето й. Но я спазваше и той я беше оставил на мира. Нямаше да й говори и тя нямаше да му говори.
Кацуан беше инструмент и този инструмент се бе оказал неефикасен. Не съжаляваше, че я беше отхвърлил.
„Джендилин, Дева от Студения връх Миагома“, помисли си Ранд, а Луз Терин измърмори с него. Списъкът бе толкова дълъг. Щеше да расте до смъртта му.
Смъртта вече не го безпокоеше. Най-сетне бе разбрал воплите на Луз Терин всичко да свърши. Ранд заслужаваше да умре. Имаше ли толкова силна смърт, че човек изобщо да не се прероди?
Най-сетне стигна до края на списъка. Някога си го повтаряше, за да не забрави имената. Това вече бе невъзможно. Не можеше да ги забрави, дори да поиска. Повтаряше ги като напомняне какво е самият той.
Но Луз Терин имаше да добави още едно име. „Елминдреда Фаршоу“, прошепна в ума му.
Ранд дръпна рязко юздите на Тай’дайшар и спря колоната айилци и салдейската конница. Добрайн се извърна на белия си жребец и го погледна питащо.
„Аз не я убих! — помисли Ранд. — Луз Терин, тя е жива. Ние не я убихме! Във всеки случай виновната бе Семирага.“
Мълчание. Все още усещаше пръстите си върху плътта й, как стискат безсилни и в същото време невероятно силни. Дори зад тези действия да стоеше Семирага, Ранд бе този, който се бе оказал толкова слаб, че не можа да отпрати Мин далече от себе си и да я защити.
Не я беше отпратил. Не защото бе твърде слаб, а защото нещо в него бе станало безразлично. Не към нея — обичаше я страстно, както винаги. Но знаеше, че смъртта, болката и разрухата идват след него, че ги влачи зад себе си като наметало. Мин можеше да умре тук, но ако я отпратеше, щеше да е също толкова застрашена. Враговете му вероятно подозираха, че я обича.
Нямаше спасение. Ако тя умреше, щеше да я добави в списъка и да страда.