Луз Терин проплака.
Ранд не току-така носеше ключа за достъп. Той го свързваше с най-могъщия ша-ангреал на света. С тази сила и с помощта на Нинив беше прочистил сайдин. Ключът за достъп му даваше възможност да извлича невъобразима река, порой, огромен като океан. Беше най-великото усещане, което бе изпитвал.
До мига, в който се домогна до неназованата сила.
Тази друга сила го зовеше, пееше му, изкушаваше го. Толкова мощ, толкова божествена възхита. Но и го ужасяваше. Не смееше да я докосне повече.
Затова носеше ключа. Не беше сигурен кой от двата източника на енергия е по-опасен, но докато го зовяха и двата, можеше да се съпротивлява и на двата. Като двама души, които реват, за да привлекат вниманието му, но се заглушават един друг. Засега.
Освен това нямаше да се остави да го оковат пак. Ключът за достъп не можеше да му помогне срещу Семирага — никакво количество от Единствената сила нямаше да помогне на мъж, ако го хванат с изненада, — но може би щеше да помогне в бъдеще. Преди не смееше да го носи от страх от това, което предлагаше. Вече не можеше да си позволи такава слабост.
Крайната им цел вече се виждаше. Около петстотин кайриенци бяха вдигнали лагер в двора на просторно, внушително градско имение. Айилците също имаха шатри на терена, но бяха заели и околните сгради, както и няколко близки покрива. За айилците лагеруването и пазенето на мястото за лагер бе едно и също — един отдъхващ айилец бе два пъти по-нащрек от редовен войник на патрул. Ранд беше оставил ядрото на войската си извън града. Щеше да остави на Добрайн и стюардите му грижата по разквартируване на хората му отсам градските стени.
Спря Тай’дайшар и огледа новия си дом.
„Нямаме си дом — прошепна Луз Терин. — Унищожихме го. Изгорихме го, стопихме го на шлака, като пясък в огън.“
Имението определено беше по-внушително от изградения почти изцяло от дърво чифлик. В просторния двор се влизаше през желязна порта. Цветните лехи бяха още черни — тази пролет цветята не бързаха да разцъфнат, — но моравата беше по-зелена от повечето, които бе видял досега. О, беше предимно жълта и кафява, но имаше тук-там и зелени петна. Градинарите се стараеха много и усилията им личаха в редиците аритски тисове покрай моравата, подрязани във фигурите на приказни животни.
Самото имение беше почти като палат. Имаше един такъв в града, разбира се, собственост на краля. Но казваха, че той отстъпвал на домовете на Съвета на търговците. Знамето, което плющеше високо на върха на имението, беше златно и черно и огласяваше, че тук е седалището на Дома Чадмар. Навярно тази Милисаир бе видяла в заминаването на другите удобна възможност. Ако беше така, то единствената реална възможност, която бе спечелила, бе шансът да я плени Ранд.
Портите бяха отворени и айилците от свитата вече нахлуваха през тях на малки групи по общества и кланове. Беше дразнещо, че рядко изчакваха заповедите му, но пък айилците си бяха айилци. Всеки намек, че е редно да изчакат, просто се посрещаше със смях, сякаш е казал някаква голяма шега. Сигурно щеше да е по-лесно човек да обуздае вятъра, отколкото да ги накара да се държат като влагоземци.
Това му напомни за Авиенда. Тя къде бе отишла, така внезапно? Усещаше я през връзката, но смътно — беше много далече. На изток. Каква работа можеше да има за нея там, в Пустинята?
Поклати глава. Всички жени бяха трудни за разбиране, а айилките бяха десет пъти по-непонятни. Беше се надявал, че ще може да прекара малко време с нея, но тя го беше избягвала преднамерено. Е, може би я възпираше присъствието на Мин. Може би щеше да успее да се въздържи да я нарани, преди да дойде смъртта. По-добре беше Авиенда да избяга. Враговете му все още не знаеха за нея.
Подкара Тай’дайшар през портите и по алеята. Слезе, извади статуетката и я пъхна в големия джоб на палтото си, ушит специално за да я побира. Подаде юздите на един коняр — от прислугата на самото имение, облечен със зелено палто и чиста бяла риза, с бухнали яка и ръкави. Слугите на имението вече бяха предупредени, че Ранд ще използва имението като свое, след като бившата му обитателка беше… прибрана под закрилата му.
Докато се изкачваше по стъпалата, Добрайн се присъедини към него. Сградата беше боядисана в бяло, с дървени пилони от двете страни на входното стълбище. Той влезе през двукрилата врата. Беше живял вече в доста имения, но все пак бе впечатлен. И отвратен. Луксът, който го посрещна зад входната врата, с нищо не показваше, че хората в града гладуват. В дъното на преддверието стояха изнервени слуги. Ранд можеше да усети страха им. Не всеки ден нечие жилище бива присвоено от самия Прероден Дракон.