Брин въздъхна.
— Повечето войници никога не се изправят пред това, Гавин. О, може да си го мислят, но не позволяват да ги тормози. Този въпрос е за някой друг, за някой по-високо.
— Кой въпрос? — попита объркано Гавин.
— Изборът на страна — каза Брин. — И, след като си избрал, да решиш дали си взел правилното решение. Редниците не са длъжни да правят този избор, но ние, които водим… да, мога да го видя в теб. Това твое умение с меча не е малка дарба. За какво я използваш?
— За Елейн — отвърна бързо Гавин.
— Тъй ли? — попита Брин с насмешка.
— Е, след като спася Егвийн.
— А ако Егвийн не тръгне? — попита Брин. — Познавам този поглед в очите ти, момко. Аз също знам нещичко за Егвийн ал-Вийр. Тя няма да напусне това бойно поле, докато не бъде определен победителят.
— Аз ще я отведа — заяви Гавин. — Ще я върна в Андор.
— Ще я принудиш ли да замине? — попита Брин. — Както влезе със сила в лагера ми? Ще се превърнеш ли в насилник и разбойник, прословут само заради умението си да убива или да наказва несъгласните с него?
Гавин не отговори.
— На кого да служим? — каза Брин замислено. — Собственото ни умение ни плаши понякога. Какво е способността да убиваш, ако няма отдушник за нея? Похабен талант? Пътят към превръщането ти в убиец? Силата да браниш и съхраняваш е плашеща. Затова търсиш някой, на когото да предложиш умението си, някой, който ще го използва разумно. Необходимостта да вземеш решение те гложди дори след като си го взел. Виждам въпроса повече в младите. Ние, старите кучета, сме щастливи само да има място за нас край огнището. Ако някой ни каже да се бием, бием се, но без особено желание. Но младите… те се чудят.
— Ти оспорвал ли си някога? — попита Гавин.
— Да — отвърна Брин. — Неведнъж. Не бях капитан-генерал през Айилската война, но бях строеви капитан. Тогава се чудих, много пъти.
— Как би могъл да се съмняваш в избора на страна точно през Айилската война? — каза намръщено Гавин. — Те са дошли, за да избиват.
— Не нас обаче — отвърна Брин. — Само кайриенците. Е, това не беше лесно да се разбере в началото, но честно казано, някои от нас се чудеха. Ламан заслужи смъртта си. Защо трябваше да умираме, за да се изпречим на това? Може би повече от нас трябваше да си зададат въпроса.
— Тогава какъв е отговорът? — попита Гавин. — На какво да се уповаваш? На кого да служиш?
— Не знам — отвърна Брин искрено.
— Защо тогава изобщо да си го задавам този въпрос? — сопна се Гавин и спря коня си.
Брин дръпна рязко юздите на своя и се обърна.
— Не зная отговора, защото отговор няма. Или поне отговорът на всеки си е негов личен. Докато бях млад, се биех за чест. След време разбрах, че няма голяма чест в това да убиваш, и открих, че съм се променил. Биех се, защото служех на майка ти. Вярвах й. Когато тя ме отхвърли, отново започнах да се чудя. Какво да мисля за всички тези години служба? За всички хора, които бях убил в нейно име? Какво означаваше всичко това?
Обърна се, плесна коня с юздите и тръгна отново. Гавин подкара Претендент, за да го догони.
— Чудил ли си се защо съм тук, а не в Андор? — попита Брин. — Защото не мога да се махна. Защото светът се променя и аз трябва да съм част от това. Защото след като в Андор всичко ми беше отнето, ми трябваше място, където да вложа верността си. Шарката ми даде тази възможност.
— И ти я взе, защото ти я даде?
— Не — каза Брин. — Взех я, защото съм глупак. — Погледна Гавин в очите. — Но останах, защото е правилно. Това, което се е счупило, трябва да стане цяло, а съм виждал какво може да причини един ужасен водач на едно кралство. На Елайда не може да се позволи да срине целия свят със себе си.
Гавин се стъписа.
— Да — каза Брин. — Наистина им повярвах. Глупави жени. Но в името на Светлината, Гавин, те са прави. Това, което правя, е правилно. Тя е права.
— Коя?
Брин поклати глава и измърмори:
— Проклета жена.
„Егвийн ли?“ — учуди се Гавин.
— Моите мотиви не са важни за теб, синко — каза Брин. — Ти не си един от войниците ми. Но трябва да вземеш някои решения. В идните дни ще трябва да вземеш страна и ще трябва да знаеш защо си я избрал. Това е всичко, което ще кажа по въпроса.
Пришпори коня си и препусна по-бързо. В далечината се открои друг стражеви пост. Гавин се задържа назад, докато Брин и войниците му се приближаваха към него.
Да избере страна. А ако Егвийн наистина не поискаше да тръгне с него?
Брин беше прав. Нещо наистина предстоеше. Човек можеше да го подуши във въздуха, да го усети в слабата слънчева светлина, едва успяла да се промуши през облаците. Да го долови някъде там, далече на север, пращящо като невидима енергия на тъмния хоризонт.