Кацуан се настани. Двама мъже спореха на висок глас. Останалите посетители — само четирима, две жени на маса в другия край на стаята и двама мъже при тезгяха — не обръщаха никакво внимание на караницата им. Човек не можеше да прекара много време в Арад Доман, без да се научи да пренебрегва честите кавги. Доманските мъже бяха избухливи като вулкани и повечето хора бяха съгласни, че причината за това са доманските жени. Тия двамата не стигнаха до дуел, както щеше да е обичайно за Арад Доман. Само покрещяха още малко, след което започнаха да се съгласяват един с друг и накрая почнаха да настояват кой кого да почерпи. Свадите бяха обичайни, кръвопролитията — рядкост. Нараняванията са лоши за търговията все пак.
Квилин дойде с чаша вино — от най-доброто му сигурно. Тя никога не искаше да я черпи, но и никога не възразяваше.
— Госпожо Шор — заговори й любезно, — съжалявам, че не разбрах по-рано, че сте се върнали в града! Научих за това едва от писмото ви!
Кацуан взе чашата.
— Нямам навика да докладвам къде съм на всеки свой познат, господин Тасил.
— Разбира се, разбира се — закима той, без изобщо да се засегне от резкия й тон. Никога не бе успявала да го ядоса и това винаги възбуждаше любопитството й.
— Ханът, изглежда, върви добре — каза тя учтиво, което го принуди да се обърне и да огледа малобройните си посетители. Като че ли се чувстваха неудобно, че седят на безупречно чисти маси върху блестящ под. Кацуан не беше сигурна дали тъкмо смущаващата чистота държи хората настрана от „Милувката на вятъра“, или упоритостта на Квилин никога да не кани веселчуни или музиканти. Твърдеше, че разваляли атмосферата.
Влезе нов посетител и остави кални дири. Кацуан направо усети как ръцете на Квилин го засърбяха да изтича да забърше пода.
— Ей, ти — подвикна му Квилин. — Остържи си обувките, преди да влезеш, ако обичаш.
Мъжът спря и се намръщи, но се върна, както му бе наредено. Квилин въздъхна многозначително и седна срещу Кацуан.
— Честно казано, госпожо Шор, напоследък тук става малко прекалено оживено за моя вкус. Понякога не мога да смогна с всичките си клиенти! Налага се да чакат, докато им донеса виното.
— Можеш да наемеш помощ — подхвърли тя. — Едно-две слугинчета.
— Какво? И да оставя на тях цялото удоволствие? — възкликна той изумено. Беше абсолютно сериозен.
Кацуан отпи от виното. Чудесна реколта, наистина, и сигурно невероятно скъпо. Въздъхна. Жената на Квилин беше една от най-преуспяващите търговки на коприна в града. Мнозина от Морския народ я търсеха лично, за да търгуват с нея. Квилин беше водил сметките й двайсетина години, преди да се оттегли. И двамата бяха богати.
И какво бе направил Квилин с това богатство? Отворил беше хан. Явно цял живот беше мечтал за това. Кацуан отдавна се беше научила да не оспорва странните прищевки на хора с твърде много свободно време.
— Какви са новините в града, Квилин? — попита тя и плъзна кесийка с монети към него.
— Госпожо, обиждате ме — възрази той и вдигна ръце. — Не мога да ви взема парите!
Тя вдигна вежда.
— Нямам настроение за игри днес, господин Тасил. Ако не ги искаш, дай ги на бедните. Светлината знае, има достатъчно бедни в града напоследък.
Той въздъхна, но прибра кесийката. Може би затова гостилницата му оставаше често празна. Ханджия, който не се интересува от пари, странно животно. За много обикновени хора Квилин щеше да е също толкова смущаващ, колкото и безукорният под и изисканите украси.
Квилин обаче беше много добър информатор. Жена му споделяше клюките си с него. Намин — най-голямата му дъщеря — беше отишла в Бялата кула, бе избрала Кафявата и остана да работи в библиотеката. Доманска библиотекарка изобщо не беше нещо необичайно — библиотеката на Терхана в Бандар Еваан беше една от най-големите на света. Само че непринуденият и в същото време проницателен поглед на Намин върху текущите събития се бе оказал достатъчен повод за любопитство от страна на Кацуан, за да проследи потеклото й: надяваше се да открие родители с добро положение. Връзки като дъщеря в Бялата кула често правеха хората благоразположени към други Айез Седай. Това я беше довело до Квилин. Кацуан не му вярваше изцяло, но той все пак й допадаше.
— Какви са новините в града ли? — повтори Квилин. Уф, че кой ханджия носи везано копринено елече под престилката си? Нищо чудно, че хората намираха хана за странен. — Откъде да започна? Твърде много новини има напоследък!
— Започни с Алсалам — каза Кацуан и отпи от виното. — Кога са го видели за последен път?