— Според достоверни свидетели или според слуховете?
— И двете.
— Все по-малко мореплаватели и търговци твърдят, че са получили лично съобщение от краля отпреди неделя, милейди, но аз гледам на такива твърдения със скептицизъм. Почти веднага след като кралят… се оттегли, започнаха да се разпространяват фалшиви писма, претендиращи, че съобщават волята му. Виждал съм с очите си няколко разпоредби, на които вярвам — или поне вярвам на печата на тях, — но самият крал? Бих казал, че мина почти половин година, откакто го е видял някой, за когото мога да гарантирам.
— Местонахождението му?
Ханджията сви рамене извинително.
— За известно време бяхме сигурни, че зад изчезването му стои Съветът на търговците. Те рядко изпускат краля от поглед и при неприятностите на юг всички предполагахме, че са отвели Негово величество някъде на безопасно.
— Но?
— Но източниците ми… — това означаваше жена му — вече не са убедени в това. Съветът на търговците е твърде… неспокоен напоследък, всеки се мъчи да опази своя дял от Арад Доман. Ако кралят беше в ръцете им, досега щяха да го покажат.
Кацуан почука нервно с нокът по чашата си. Възможно ли бе да има някаква истина в убеждението на момчето ал-Тор, че някой от Отстъпниците държи Алсалам?
— Какво друго?
— В града има айилци, лейди. — Квилин затърка някакво невидимо петно на масата.
Тя го изгледа равнодушно.
— Не бях забелязала.
Квилин се изкиска.
— Да, да, очевидно е всъщност. Но точният им брой в района е двайсет и четири хиляди. Според някои Прероденият Дракон ги е довел тук само за да докаже своята сила и власт. В края на краищата кой е чувал изобщо айилци да разпределят храна? Половината бедни в града са прекалено уплашени, за да идат при тях. Страх ги е, че айилците може да са отровили зърното.
— Да са отровили зърното? — Точно този слух Кацуан не беше чувала досега.
Квилин кимна.
— Според някои това е причината за развалянето на храната, милейди.
— Но храната в страната се разваляше много преди да дойдат айилците, нали?
— Да, да, разбира се. Но при толкова много лошо зърно хората просто го забравят. Освен това нещата станаха много по-лоши след пристигането на Преродения Дракон.
Кацуан прикри мръщенето си, като отново отпи от виното. Нещата станали по-лоши след идването на ал-Тор? Само слух ли беше това, или истина? Остави чашата.
— А… другите странни събития? — подпита небрежно.
— Чули сте за тях значи? — рече Квилин и се наведе над масата. — Хората не обичат да говорят за тях, разбира се, но източниците ми чуват разни неща. Мъртвородени деца, мъже, умрели от падания, които е трябвало да оставят само някоя синина, камъни, паднали от сгради и пребили жени, докато пазаруват. Опасни времена, милейди. Не обичам празните слухове, но самият аз видях доста такива случаи.
Събитията, сами по себе си, не бяха неочаквани.
— Разбира се, има и баланси, нали?
— Баланси?
— Нарастване на женитбите — каза тя и махна небрежно с ръка. — Деца, натъкнали се на диви зверове, но избягали невредими, имане, открито под дюшемето на бедняшки дом. Такива неща.
— Това определено щеше да е хубаво — изкиска се Квилин. — Можем да желаем и да се надяваме, милейди.
— Не си ли чувал такива приказки? — попита Кацуан изненадано.
— Не, милейди. Но ще поразпитам, ако желаете.
— Непременно. — Ал-Тор беше тавирен, но Шарката бе въпрос на баланс. За всяка случайна смърт, причинена от присъствието на Ранд в някой град, винаги имаше чудодейно оцеляване.
Ако този баланс бе нарушен, какво можеше да означава това?
Кацуан мина на по-конкретни въпроси: за местонахождението на първите в списъка членове на Съвета на търговците. Знаеше, че момчето ал-Тор иска да ги плени всичките. Ако можеше да се сдобие с информация, каквато той нямаше, щеше да е много полезно. Помоли също така Квилин да разбере какво е икономическото положение на другите главни домански градове, снабдяването им с храна, както и за новини за бунтовнически фракции или за удари на тарабонци през границата.
Когато излезе от хана — след като нагласи с неохота качулката си и пристъпи навън в душния следобед, — си даде сметка, че думите на Квилин са събудили в нея повече въпроси, отколкото бе имала на идване.
Миришеше на дъжд. Е, напоследък времето непрекъснато беше такова. Навъсено и мрачно небе, облаци, от които се сипеше постоянна мъгла. Добре поне, че предната нощ наистина беше валяло. По някаква причина това правеше облачното небе някак по-поносимо. Сякаш беше по-естествено и й позволяваше да си внушава, че неизменният сумрак не е поредният признак за разбуждането на Тъмния. Той беше измъчил хората със суша, смразил ги беше след това с внезапна зима, а сега сякаш бе решил да ги унищожи напълно с чиста меланхолия.